На 5 и 7 април от 19:30 е премиерата на „Щастливеца“ от Руси Божанов. С нея Сатиричен театър „Алеко Константинов“ отбелязва своя 60-ти юбилей. Пиесата не е избрана случайно – в юбилейната за театъра година се навършват точно 120 години от убийството на Алеко, приживе нарекъл себе си Щастливеца.
Пиесата е с оригинално заглавие "Щастливеца иде", написана 1978 год., като „пиеса по документи, спомени, измислици и мечти“. Тя е документална хроника по процеса срещу убийството на Алеко. По ирония на съдбата авторът на „Бай Ганьо“ е убит на празника на братята Кирил и Методий 11-ти май по стар стил 1897 година.
Макар и изградена по каноните на документалния жанр, в тъканта на пиесата са вплетени и лирични отклонения за чистия и пълен с идеали свят на Щастливеца. Сарказмът и тъжната ирония в пиесата надделяват в моментите, когато авторът разсъждава за българската действителност, убила тъй рано и жестоко бляскавия талант на Алеко Константинов.
Основeн „обвиняем“ в пиесата, структурирана като съдебен процес, e събирателният образ на Ганьо. В ролята на защитници на поета на процеса срещу неговите убийци се явяват неговата майка /в ролята Янина Кашева/, любимата му /Александра Сърчаджиева/, неговият най-близък приятел /Мартин Каров/.
Руси Божанов пише следното посвещение в началото на пиесата: „На Алеко Константинов – който се роди, писа, убиха и живее –в България.“ Авторът търси отговор на въпроса: „Кой е по-жив днес – Ганьо или Алеко?“
„Битката между идеала и циничния прагматизъм, между тънката чувствителност на таланта и помитащата стихия на примитивния необразован ум е сякаш проклета българска съдба. И тя ни следва и сега – 120 години след убийството на Алеко. Това, за съжаление, се оказва не артистична измислица на надарения писател, а могъщ ураган, помитащ крехкото ни национално ежедневие и днес.
Разчетох пиесата на Руси Божанов „Щастливеца иде“ /Постановката на Сатиричния театъра е със заглавие “Щастливеца“/, писана през 1978 година, като реквиемна фантазия за един застрелян български талант. Видях в нея една тъжна фантазия-размисъл за българската народопсихология. И – не на последно място – като еманация на най-характерното за уродливите българските политически реалности.
Нашето представление не търси литературните прототипи, а пълнокръвните съвременни проявления на този разтърсващ национален конфликт. При нас само превозното средство – файтонът – е старо. Всичко друго са днешните ни мисли, страдания и фантазии. Сатирата ни ще бъде безпощадна и гръмогласна, какъвто е съвременният Бай Ганьо. И каквато я заслужава щастливият патрон на театъра ни. Длъжни сме да се поздравим точно с такова представление за 60-годишнината на тази любима на публиката сцена.“
Думи на проф. Здравко Митков - режисьор на спектакъла и директор на Сатиричен театър „Алеко Константинов“, 2017 година.
Сатиричен театър „Алеко Константинов“ 
