Вече селектиран на няколко филмови фестивала преди световната си премиера на Сан Себастиан, „Жажда“ на Светла Цоцоркова ще бъде излъчена в България на 22-ри април.
„Жажда“ на Светла Цоцоркова е един убедителен дебют, изненадващ ни със завладяващия начин, по който използва затънтено място в провинциална България, за да разкаже една история за старото и новото. Режисьорът разкрива предизвикателствата по продукцията в интервю, направено преди филма да излезе на локалния пазар.
Синеуропа: Локацията допринесе много ефектно за историята. Беше ли написан сценарият специално за това място?
Светла Цоцоркова: Прекарахме няколко месеца в търсене на място, на която да заснемем филма. Когато намерихме перфектното пасващо на сценария село, започнахме да се чудим защо няма построена нито една лятна вила там, тъй като гледката беше страшно красива. Бързо осъзнахме, че причината бе липсата на качествена водопроводна мрежа. Малкото хора, които живеят там, все още си пълнят вода от един извор. Сушата не може да роди нищо, но пък те прави много изобретателен. Видяхме, че в една от къщите имаше построен басейн, който служи за улавяне на дъждовна вода и веднага решихме да използваме този детайл във филма. Когато бях студент в НАТФИЗ, моят учител Георги Дюлгеров казваше: „Животът е най-великият изобретател.“ И беше прав.
Изглежда си доста ефективна при работата с млади актьори. Юношеските години имат ли някакво специално значение за теб като автор?
Прекарах детството си в малко село сгушено в една от българските планини. Бях сигурна, че животът на село е наистина скучен и монотонен. Сега, когато се замисля за това, чувствам че бях толкова безразсъдна и невнимателна, колкото може да бъде едно детство. Завърнах към тези години, търсейки сюжет за филм – може би защото знам, че няма друг начин да се върна там.
Кой бе най-трудния момент при заснемането на „Жажда“?
Намирането на тийнейджъри, които могат да изиграят момчето и момичето си беше предизвикателтво. Отне ми почти две години. Асистентът ми и аз прекарахме много часове, наблюдавайки как момчета и момичета си играят по паркове и училищни дворове. Ако решахме, че някое от тях изглежда интересно, ги заговаряхме. Прегледала съм поне 3,000 тийнейджъра, преди да намеря Моника и Александър.
Работата ми с умни, чувствителни и професионални актьори като Ивайло Христов, Светлана Янчева и Васил Михайлов, бе много полезна, но също така и предизвикателна. Докато това беше моят първи филм, за тях беше стотният. Техният опит на екрана помогна много при изграждането на героите, но понякога се изискваше голямо усилие да получа това, което искам от тях.
Колко трудно е издаването на български филм в България? Какво трябва да се направи човек, за да бъде сигурен, че филма ще постигне успех както на фестивално ниво, така и сред публиката?
Трябва да слуша себе си. Трябва да вярва на инстинкта, вкуса и ума си. Да разказва истории, които познава или е преживял. Да говори за хора, които е срещнал или наистина разбира. И тогава положителният резултат ще дойде, по един или друг начин.
Преценката дали филмът ще донесе успех сред публиката или ще се опита да задоволи фестивалния вкус обаче, е съвсем различно нещо. Един от проблемите на филмовото разпространение в България е липсата на стабилна мрежа за артхаус кино. Мултиплексите излъчват предимно американски филми и нямат почти никакъв интерес към показването на българско или европейско кино. Това превръща филмовото разпространение в апостолска работа: често филмовите дейци вземат филмите си и с тях обикалят от град на град, преговаряйки с местната власт дали могат да го покажат на локалната публика. Такъв е начинът да се преборят за вниманието на всеки зрител.
Нашият филм ще бъде излъчен в България. Публиката е загубила вярата си във филмите, които правим тук. Трябва да прокопаем тунел, който обаче да бъде започнат и от двете му страни: на авторите и на зрителите. Надявам се да се срещнем някъде посредата.
България показва много впечатляваща реколта от дебюти напоследък, което предполага интересна смяна на поколеията. Как би описала българския кино пейзаж от своя гледна точка?
Българското кино е тежко зависимо от държавната финансова помощ. Ако правителството реши, че бюджетът е застрашен, първо ще ореже частта за култура. Това доведе до период, в който изобщо не се правеше кино. Искрено се надявам правителството да е осъзнало, че културата е един от малкото забележими продукти на страната ни. Също така се надявам да са разбрали, че културата не може да бъде „напътствана“, а по-скоро трябва да бъде поддържана. Има много талантливи режисьори от различни поколения в България, които просто трябва да могат да творят без намеса от правителството.
(превод от английски Милан Миланов)
Дом на киното 
