България отбелязва 175-та годишнина от рождението на капитан Петко войвода

Петко войвода е роден на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. В родното му село при даскал Лефтер, 15-годишният Петко се научава да пише и чете на български с гръцки букви. Майка му се казва Груда от съседното на Доганхисар село Тахтаджик, от известния род на Калояновци, а баща му е Кирко Каракирков. Има 8 братя и сестри. Бил много висок, с едър кокал, силно пъргав, но разсъдлив и с кротък нрав. Често пеел родопската песен за Делю войвода и обичал да играе хоро. Турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо. На 6 май (Гергьовден) 1861 година оставя семейството и излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчо и главния виновник бахшибейскйя чифликчия Мехмед Кеседжи бей. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. Османците са така респектирани от въоръжените българи, че дълго време не смеят да излизат от Бахшибей. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им става легендарна.

На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптиета и башибозуци открива и загражда станалите вече деветима хайдути край село Исьорен в Еноската кааза. Двама са убити, а Войводата (Голям Петко), Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов от Доганхисар и Стоил Атанасов от Исьорен са ранени пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора „Канлъкуле“ (Кървава кула), известна днес като Бялата кула. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиетата и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.

През 1864 г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата Момчилова крепост Буруград и езерото Буругьол, Ксантийско, девет дена по-късно – в планината Саръкая, Маронийско, четата не само дава отпор и отблъсква потерите, но ги и преследва. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата Осман ага, кърагасъ в Одрин, получил своя бинбашийски чин за победата си над на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е бит и опозорен от Петко войвода и пашата го хвърля в затвора. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на Гюмюрджина – на 30 август и на 28 септември.

През есента на 1864 година българският войвода, привлечен от гърците за борба срещу Турция, напуска Беломорието и пристига в Атина. Тук става слушател във Военното училище. Предприема революционна агитационна обиколка в Македония, след което заминава за Италия. В началото на 1866 се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието „Капитан“. След потушаването на въстанието напуска острова без да капитулира пред турците. Пребивава в Александрия, в Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.

През 1877 г. в планината Чобандаг, Дедеагачко, на 15 март е първото сражение между бунтовническата дружина и турците. На 13 юни, ден преди руските войски да форсират Дунава, при село Павлюкюпрюсу четата разбива един кърагаларин от Фере. Организираният в 1869 година отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.

В края на декември 1877 година четата влиза в Мароня и освобождава града и околния район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3 март нов стил) на Санстефанския договор, по който градът остава извън границите на България, и продължава до 9 март. Когато след атаката на войска, башибозук и черкези, водени от двамата паши (генерали) Хасан и Яхия, четниците, предадени от гръцкия поп Филип, се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Марония, те обстрелват турците, които отстъпват, помислили, че срещу себе си имат руска войска, така градът е спасен от опожаряване. Убити са 72 турци, 6 четници и десетина жители на Марония, предимно жени и деца. Дружината се прехвърля в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнското население в Беломорието и Родопите от турски войски и башибозушките и дезертьорски формирования на английския полк. Сенклер нарекъл се „Хидает“ бей. На 29 март четниците преодоляват пътьом с бой едно отделение турска войска при Каракая, Ференско. На 13 април в планината Китка, Димотишко, четата в състав 200 души разбиват 3000 Сенклеристи, като няколко десетки от башибозука са убити. След 14 дни в следваща битка със сенклеристите са убити и ранени 150 сенклеристи срещу 19 убити и ранени българи, войводата е леко ранен. Следващото сражение с башибозука на Хидает паша е при село Голям Дервент, Димотишко. Тук Петко войвода има 400 души срещу 1000 на британеца. Българите дават убити и ранени – 11 души и убиват и раняват – 35 турци. На 21 май отряд от 10 души (капитана с 3 четници, 3 казаци, 3 въоръжени одрински търговци), командван от Петко войвода, успешно отбранява село Плевун от нападение на сенклеристки башибозуци, ранява 10-ина и избива 20 плюс главатарите им и след евакуиране на населението в руската зона на 22 май атакува с 200 свои четници башибозушката орда. Няколкотостотин сенклеристи са напълно разгромени и дават към 200 убити срещу няколко убити и ранени четници, включително войводата, който пак е ранен. На 5 юли четата води последен бой със Сенклеровите части в Дедеагачко. След претърпените поражения сенклеристите опразват района и се оттеглят към Кърджалийско заедно със своя предводител, където преди настъпването на есента групите им се разпадат. Четата продължава мисията си в средните Родопи. На 18 август е първият бой с башибозука при Ешекулак, вторият е на 30 август при „Момина вода“, третият – на 8 септември в Караманджа. Към дружината на капитан Петко, която се сражава за освобождаването на Родопите, се присъединява и четата на Крайчо войвода. На 14 ноември разрасналата се чета, попълнена с необучени ентусиасти, е отхвърлена от башибозука в битка при село Брезе, в местността „Пуризовските колиби“. След това броят на личния състав е намален и до края на 1878 г. успешно са отбранявани от башибозука Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села. В края на декември в Рупчос идва руски гарнизон и поема тази отговорност.

До март 1879 г., четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.

След освобождението:

Ген. Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводата заминава в Русия. Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.

През 1880 година той се заселва във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък от котленския род на известния капитан Георги Мамарчев, сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков. Голяма е ролята и значимостта на Капитан Петко Войвода и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по инициатива на Капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на останалото в пределите на Турция българско население се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на освободителната организация на българите бежанци от Тракия. Днес тази организация носи неговото име. Петко войвода е и сред основателите на Демократическата партия във Варна.

През 1891 г. Петко войвода е оклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът му от първия брак, когото семейството приело охотно и устроило във Варна, е екстрадиран от България, а имотите, купени с парите на баща му, са конфискувани. При обиск в дома им градоначалникът Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си. Хвърлен е и е изтезаван сто и четиридесет дни, от 27 юли до 15 декември 1892 г., във варненската крепост Ичкале (наричана и Барутхане, погрешно асоциирана с подземията на Римските терми), след което е интерниран в Трявна. След падането на Стамболов на 18 май 1894 г. той се връща във Варна. В началото на юни 1895 година Петко войвода и Георги Христов Маламата пристигат в Станимака, изпратени от Македонския комитет, за да набират доброволци за чета. В града е сформирана Пловдивско-Станимашката чета, която под командването на Маламата участва в Четническата акция, взаимодействайки с Трета серска дружина на поручик Тома Давидов.

Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 година и е погребан във Варна. Признателното гражданство му издига паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.

Петко войвода се жени два пъти: първият за Елена, гъркиня от Енос или Кешан, от която има син и може би дъщеря, с която живеят в Ипсала, докато излиза хайдутин, а вторият – за Рада Кравкова от Казанлък, с която живеят, след като се установява във Варна и по време на интернирането му от стамболовистите в Трявна.

Повече за подвизите на капитан Петко войвода може да прочетет ТУК

Източник: Wikipedia.org

Коментари

Още новини