„Опит за екстаз” от Димитър Бочев – за смисъла на живота и стойността на страстта

Българският журналист от Радио „Свободна Европа” и един от редакторите и близки приятели на писателя Георги Марков публикува блестяща хронология на сетивността.

Писателят дисидент и журналист  Димитър Бочев – един от най-непоколебимите и ярки гласове на Радио „Свободна Европа“ и един от близките приятели и редактори на Георги Марков – обръща погледа си назад в откровен роман равносметка.

„Опит за екстаз“ е личният дневник на търсенията на млад мъж в едно безпътно време, когато е по-лесно да съществуваш, отколкото да живееш.

В изкусен и забавен спор с професор Панчев, който е виден еднокнижник,  Димитър възкресява различни случки от миналото си. В този сблъсък на реалности той открива, че остава докрай „чужденец” в собствената си страна, а необикновеният „поток на съзнанието“ поставя вечните и нерешими въпроси за стойността на страстта, за съвместимостта и несъвместимостта между вътрешните и външните ценности, между таланта и характера, между морала и изкушението, между божественото и човешкото.

Героите, които ще срещнете из страниците на „Опит за екстаз”, отмерено крачат физически и нефизически „по дюшемето на мансардата“ на човешкото битие от втората половина на XX век, разпръскват се в ежедневието и в спомените си и се изправят пред собствените си граници в търсене един на друг.

В 450 страници се разлива една смела, експресионистична, богато напластена живопис от думи, напомняща по своята сложност и послание на  широкоформатно платно на немския художник Герхард Рихтер (избрал също като Димитър Бочев сбогуването с родния дом пред задушаващия ужас на тоталитарния режим).

„Опит за екстаз“ помита не само с опустошителната сила на идеите си, но и с безмилостната красота на  езика си –  поетичен, музикален, напевен, криещ особените хумор и ирония на личността, живяла не поради, а въпреки.

Това е роман, който втурва човека напред. Плетеница от крехки истории отвъд времето и пространството, която всеки ще разплете по различен начин.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г.

След рухването на комунистическия режим е сътрудник на президента Желев по въпросите на хуманитарната помощ от чужбина, а след това продължава дейността си на журналист, философ и неуморим пазител на словото и човека.

За цялостното си творчество е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж (МАИ) през 1999 г.

Защо продължавам да пиша след толкова безпътност ли? Ами защото словото е единственият несигурен шанс поне донякъде да осмисля вълнението да бъдеш човек…

Димитър Бочев

Из „Опит за екстаз” от Димитър Бочев

II

Не зная как се случи, но още като тръгна на училище, Яра замечта да стане чужденка. Докато съучениците ѝ мечтаеха да станат пожарникари, сладкари, артисти, ватмани, манекени, спортисти и космонавти, за Яра това беше губи-време. Тя копнееше да се изучи за чужденка, единствен смисъл на местоживеенето ѝ в България бе да я напусне на път към света, на път към космоса да я напусне, чужденка да стане. Тя с готовност би заменила България с Балканите, Балканите – с Европа, Европа – със света, а света – с всемира. Тя бе готова и Яра да престане да бъде, само и само чужденка да стане. Но никой не ѝ предложи тази бленувана размяна – не ѝ оставаше нищо друго, освен сама да я потърси нейде по земята, извън земята нейде.

Още в началното училище, в началния живот още това ѝ чуждеене изправи и родителите, и учителите пред сериозни изпитания. Те започнаха в онзи злополучен ден, в който учителката им зададе съчинение на тема „Какъв мечтая да стана?“. Докато съучениците на Яра пръстите си изпотрошиха да топят перата в мръсните мастилници и да описват в лилаво и синьо как ще тренират и учат, за да станат национални футболисти, пожарникари, сладкари, артисти, ватмани, манекени и космонавти, Яра напусна часа неопетнена от мастило, неопетнен беше и листът, който първа предаде на учителката. Най-важният учебен час бе продължил за нея само минута. С едри, красиви и ясни букви, които изключваха всяко двусмислие, Яра бе изписала от единия до другия край на листа една-единствена чиста и ясна думичка: „ЧУЖДЕНКА“.

– Как, собствено, да разбирам това? – запита обезпо­коена младата учителка.

Яра не можа да ѝ отговори, не можа да си отговори и преподавателката. Но да остави нещата така, непокътнати, да остави такъв опасен отговор да виси недочут и неопро­верган в общественото пространство, партийната ѝ съвест не позволяваше. Доколкото беше кандидат партиен член, тя се почувства обществено, партийно, морално и профе­сионално задължена да занимае с отговора на Яра учи­лищния партиен комитет. „Как, собствено, да разбираме това?“ – запита хорово още по-обезпокоена цялата свикана за целта комисия от мастити педагози и идеолози. Отново извикаха Яра да обясни скверното си желание и тя отно­во не можа да го обясни. Промърмори само, че след като Партията ръководителка знае всичко, тя, ръководената, няма какво да добави. Още по-депремиращо беше обстоя­телството, че не бяха в състояние да го обяснят и нейните родители. Най-депремиращо обаче беше, че и стожерите на партийно-политическото възпитание, тези доблестни ковачи на новия човек и инженерите на човешките души, за които тайни нямаше, не намериха обяснение. Така ере­тичното желание на Яра си остана необяснено. Необяс­нимостта му го правеше като че ли още по-достоверно, от желание в действителност го превръщаше. Обяснените неща често звучат неубедително – убедителни са необяс­нимите неща. Като запитаха Яра защо е написала само една-единствена дума, тя отговори, че другите думи за нея нямат значение, че и думите са като човеците: значими и незначими. Пък и не може да разкрива душата си с мръс­но мастило, не може с перо, топено в мастилница, в която плуват удавени мухи, мечтите си да обсъжда.

Изключиха Яра от пионерската организация, след което никой от съучениците ѝ не пожела повече да седи с нея на един чин – като че ли желанието ѝ да стане чуж­денка бе заразно. Близостта с Яра изведнъж стана опасна като живеенето – всеки можеше да пипне инфекцията и да пламне истинска детска епидемия, която като нищо и въз­растните можеше да обхване, милиони хора от патриоти в чужденци да превърне. Явно никой не бе имунизиран срещу бацила ѝ – дори педагозите и идеолозите, които во­юваха срещу нея.

А някога, когато бе съвсем мъничка, душата на Яра бе като всяка детска душа, отключена за любов към другаря Сталин. Защо и как впоследствие детската душица на Яра се оказа така непоклатимо заключена за общество и об­щественост, че вече и Ключарят на детските души не би могъл да я отключи и връчи на пионерската организация, си остава обществено-политическа мистерия. Заради же­ланието си да стане чужденка Яра и в гимназията си остана бяла врана и черна овца. Но Яра не само не изостави меч­тата си, а още повече се пристрасти към нея. Впоследствие за това допринесе и училищният девически хор „Гмеж“, в който бяха заставени да участват всички деветокласнич­ки. Единствен мъж в „Гмеж“ бе диригентът, стар ерген и ръкоблудец, под чието ръководство гимназистките всеки вторник репетираха фолклорната песен „Калугер ме гони, мамо, калугер ме стига!“. На репетициите диригентът ид­ваше облечен в черни провиснали и дрипави одежди – като истински калугер. Като на истински калугер очите му играеха по хълмовете на планината млада женска плът, струпана пред него. Пламналият му поглед сновеше не­спокойно от хористка на хористка и от цица на цица – в мерака си всички да обладае, всички му убягваха. В хода на песента той се вживяваше все по-всеотдайно в новата си калугерска роля. Тънката, източена диригентска палка сочеше като цев право във високите, развълнувани гърди на момичетата – сякаш ги разстрелваше една по една от диригентския пулт. Ръководителят на хора бе подготвил собствен аранжимент на изпълнението, той дирижираше отсечено и бързо и без това бързата песничка, все по-бър­зо и по-бързо, тичешком – като че ли наистина бе подго­нил по калугерски петдесетината момичета, които със за­пъхтяната си песен бягаха безпомощно от неговата гонка.

Участието в хора бе задължително, но още след първа­та репетиция Яра го напусна завинаги. Като я повикаха в учкома да ѝ дирят сметка, тя отговори:

– В страна, в която калугер ме гони и калугер ме стига, аз не възнамерявам да живея, а камо ли да пея.

Спокойствието, с което изрече тези прости и ясни сло­ва, вбеси всички и особено директора, който беше напус­нал комсомолската възраст още преди трийсетина години, но въпреки това редовно участваше в заседанията на учко­ма – от носталгия по незабравимата ремсистка младост. Директорът наруга комсомолското ръководство, че не си е свършило работата, и реши той да му я свърши: нама­ли поведението на Яра и я заплаши с изключване от гим­назията. Сега вече не само никой не дружеше – и никой не разговаряше с Яра, а от страх да не заобяснява отново опасната си чуждестранна мечта, учителите пък избягваха да я изпитват. Тя кротна, заточена от класната сама на по­следния чин. Изолираха я като в единочка, а тя чужденка мечтаеше да стане. Отдавна, много отдавна мечтаеше тя изведнъж да престане да бъде онази Яра, която цял един живот е била, и да стане чужденката, която не е била ни­кога. И тази чужденка да си остане вовеки веков. Отдавна, много, много отдавна – от началото на живота чак, когато нещата още нямаха имена и безименни и честни витае­ха из пространството, неосквернени от думите, които ги обозначават и изкривяват.