Първият български аудиосериал оживява и на хартия

„P.S. Някой трябва да плати” от Богдан Русев е взривоопасна смесица между „Бандата на Оушън”, „Мисията невъзможна” и романите за агент 007.

Още с появата си през 2019 г. „P.S. Някой трябва да плати” от Богдан Русев успя да спечели сърцата на хиляди слушатели и влезе в историята като първия български аудиосериал, който беше преведен на английски и на руски език.

Почти две години по-късно създаденият специално за Storytel Original трилър се появява и в книжно издание с ексклузивен откъс от така очакваното продължение –  „P.S. Всичко се връща“. А когато говорим за екшън-криминале, създаден от един от най-добрите български преводачи и писатели, всичко се оказва възможно.

Дори и  полет до екзотичен остров, за който знаят малцина…

Добре дошли в Сан Матадор – райско кътче, останало неотбелязано на картите и перфектното скривалище за всички бегълци от закона, които биха дали всичко, за да живеят спокойно в лукс и в анонимност от своите преследвачи. Попаднали веднъж на територията, управлявана от суровия диктатор, наричан Генералът, и неговите наследници, безопасността им е гарантирана. Защото за да се сдобие човек с място на единствения самолет, чийто достъп до острова е разрешен, е необходима лична покана.

Но понякога предишният им живот все пак не иска да бъде забравен...

Майкъл – един от най-добрите агенти на международната компания P.S. – е изпратен със специална мисия на Сан Матадор, а именно да открие един от жителите на острова и да наложи правосъдие там, където законите са се провалили.

За него обаче далеч не е просто работна командировка. Осъден несправедливо и прекарал дълги години в затвора, младият мъж е готов на всичко, за да получи отмъщението си.

А когато ситуацията неминуемо се усложнява, простичкият в началото план се превръща в истинско предизвикателство, което е по силите само на топ професионалисти в сенчестите занаяти. Ще бъде ли островната мисия успешна и колко далеч може да стигне човек в търсене на разплатата? И дали тя ще донесе и нужното изкупление?

Миналото не е погребано. И някой трябва да плати за него.

Преплитаща минало и настояще, „P.S. Някой трябва да плати”от Богдан Русев предлага напрегната криминална сага и взривоопасен коктейл в стила на „Бандата на Оушън“, поръсен с щедра доза „Мисията: невъзможна” и щипка от романите за агент 007.

Из „P.S. Някой трябва да плати” от Богдан Русев

Бети го чакаше зад волана и двамата потеглиха обратно по алеята, а след това завиха надясно по шосето, което се превръщаше в главната улица на столицата на Сан Матадор. Докато се движеха по нея, Майкъл се опитваше да си придава вид на човек, който всеки ден вижда подобни неща, но никак не му беше лесно. Бети се справяше по-добре, но все пак беше пристигнала на острова още вчера, а освен това току-що си беше сложила тъмни очила, които скриваха половината от лицето ѝ.

Майкъл не беше ходил нито в Лас Вегас, нито в някоя от столиците на Обединените арабски емирства, но Сан Матадор му приличаше на умалена версия на нещо средно между тях. От двете страни на улицата една след друга се редяха фантастични постройки, които нямаха нищо общо помежду си – освен очевидния факт, че архитектите им са разполагали с неограничен бюджет. Нито една от сградите в центъра на града не беше по-висока от пет етажа, но луксозното им изпълнение сякаш правеше всичко по силите си, за да компенсира кукленските им размери. Майкъл видя позлатени кубета, стъклени минарета и нещо, за което беше почти сигурен, че беше пагода в японски стил. Видя съвършени кубове от стомана и стъкло и други, също толкова модерни сгради, които изглеждаха така, все едно някой великан ги беше сграбчил с две ръце и ги беше усукал във всички посоки, преди да ги остави обратно на мястото им. Стените на някои от сградите сякаш бяха съставени единствено от изкуствени водопади, които се спускаха с невъзможна прецизност в тесните улеи до основата на стените. Други сгради като че ли изобщо нямаха стени, а плуваха във въздуха на невидими подпорни колони от закалено стъкло, които издаваха присъствието си единствено с отблясъците на яркото тропическо слънце.

А сетне, също толкова внезапно, жълтото им порше излезе от центъра на града и от двете им страни отново се ширнаха палмови горички, сред които се издигаха старинни имения.

– Еха – каза Майкъл.

– Аха – съгласи се Бети. – Почакай да го видиш през нощта.

– Какво е това място? – промърмори той.

Бети се обърна към него и го изгледа зад тъмните си очила, без да намалява скоростта.

– Джунгла – каза му тя. – И както във всяка друга джунгла, тук живеят хищници.

Майкъл не каза нищо повече, докато не пристигнаха в дома на човека, с когото имаха уговорена делова среща. Вече знаеше, че отиват право в бърлогата на един от най-смъртоносните хищници, които обитаваха този екзотичен остров.

Домът на единствения син на президента на Сан Матадор успя да ги изненада – макар и в неочакван смисъл. Всъщност точно в това беше изненадата. След всичко, което бяха видели в столицата на екзотичната островна държава, Бети и Майкъл очакваха непристъпна крепост с внушителни стени и тежко охраняван портал. Вместо това шосето започна да се изкачва нагоре в поредица от плавни завои, палмовите горички отстъпиха място на просторни морави и остров Сан Матадор изведнъж свърши до входа на имението, построено на високите скали над брега.

Двамата слязоха от колата и се огледаха. Бяха стигнали до мястото, където заливът на северния бряг на острова остро навлизаше във вътрешността на сушата. Именно там, по средата между двете половини на сърцето, оформяно от очертанията на остров Сан Матадор, брегът се издигаше до високи скали, в които се разбиваха бурни океански вълни.

Имението беше триетажна постройка, изградена по протежение на скалите над залива, така че едната му страна гледаше към необятния океански хоризонт, а другата – към вътрешността на острова и далечните очертания на града, които потрепваха в тропическия въздух. Шосето, по което бяха стигнали дотук, завършваше с овална алея пред входа. Бети беше паркирала в края на редица от блестящи автомобили на обща стойност от няколко милиона.

Наоколо не се виждаше жива душа.

Двамата колебливо се спогледаха, но в този момент тежката входна врата на имението се отвори с такава сила, че се завъртя докрай и се блъсна в стената. Изглеждаше така, все едно отвътре ще излезе някой огромен мъжага с ръце като волски бутове. Вместо това от имението изхвърча стройна млада жена с мургава кожа и гарваново черна коса, която не им обърна никакво внимание, а закрачи към една от паркираните коли – ламборджини диабло, черно като нощта и спотаено в очакване като скорпион, готов да атакува. Вратите на автомобила се повдигнаха нагоре, при което приликата със скорпион стана още по-поразителна, жената почти скочи в колата и форсира двигателя. 6-литровото 12-цилиндрово чудовище, което дебнеше под капака, за момент нададе такъв рев, че успя да заглуши грохота на вълните.

– Здравейте! – подвикна дружелюбно Майкъл.

Бети го погледна изненадано, а непознатата млада жена в ламборджинито – смаяно. Без да им обръща внимание, Майкъл се усмихна и закрачи към колата. Жената зад волана не откъсваше враждебния си поглед от него, докато я приближаваше. Очите ѝ бяха много тъмни и горяха като въглени.

– Казвам се Майкъл, а това е колежката ми Бети – представи ги той. – Двамата представляваме P.S. – ексклузивна компания за персонализирани решения в областта на сигурността.

Беше се упражнявал да го казва толкова много пъти, че вече беше в състояние да го произнесе на един дъх.

– Имаме уговорена среща за презентация на нашите услуги на собственика на този дом, сеньор...

– Хуниор е вътре – прекъсна го жената.

Гласът ѝ беше нисък и дрезгав, но едновременно с това някак си успяваше да бъде и мелодичен.

– Ще го намерите на детското му стрелбище – продължи подигравателно тя. – Освен ако вече не му е омръзнало и не е започнал да си играе с нещо друго.

Вратите на колата се спуснаха обратно, преди Майкъл да успее да ѝ благодари или да я попита още нещо. Наложи му се да призове цялото си самообладание, за да не трепне, когато ламборджинито с рев изхвърча от мястото си и профуча на сантиметри от него, преди да се отдалечи.

Когато вратата на имението се затвори след тях, Майкъл и Бети се озоваха в пълна тишина, която им се стори шокираща след непрестанния шум на океана навън. Поредица от мълчаливи домашни помощници ги преведе през фоайето на къщата, по дългите коридори след него и накрая по стълбището, което се спускаше на подземното ниво. Обзавеждането беше в традиционен, дори старинен стил, така че последната врата, която се отвори пред тях, изглеждаше неуместно модерна сред всичко останало в имението. Беше врата от блиндирано стъкло, която се плъзна встрани с напълно безшумно движение, а от подземието зад нея повя хладен полъх.

Озоваха се в зала с формата на идеален квадрат с дължина на страната около двайсет метра. Стените, подът и таванът бяха съвършено бели. Нямаше видими източници на осветление, но залата се къпеше в бяла светлина. Освен това беше и съвършено празна – като фотостудио, театрална сцена или снимачна площадка, преди да построят декорите.

В залата имаше само един човек, застанал в дъното. Беше мъж, облечен с плътно прилепнало бяло трико. Ако се съди по уверените движения на мускулестото му тяло, беше на възрастта на Майкъл, в разцвета на силите си – но нямаше как да бъдат сигурни в това, защото лицето му не се виждаше. Беше скрито под обемиста каска, бяла като всичко останало в залата. Мъжът държеше някакво непознато оръжие – отново бяло и вероятно изработено от пластмаса или някакъв друг материал, по-лек от стомана, ако се съди по лекотата, с която боравеше с него. Докато го гледаха, той изведнъж вдигна оръжието, прицели се в нещо невидимо встрани от себе си и натисна спусъка. Изстрел нямаше и не се случи нищо друго, но под каската на мъжа се разнесе удовлетворено ръмжене.

Бети вежливо се прокашля.

Мъжът се изправи от стойката за стрелба, която беше заел, отпусна непознатото оръжие в едната си ръка в бяла ръкавица и свали каската си с другата.

– О, вие вече сте тук! – възкликна той.

Гласът му беше силен и прогърмя в ехтящото пространство на подземната зала.

– Влизайте, влизайте! – подкани ги той и им махна с оръжието си да се приближат.

Бети и Майкъл закрачиха към него през бялата зала. В пълното отсъствие на нещо, на което да се спре погледът му, Майкъл бързо изгуби усещането за пространството около себе си и го обзе обезпокоителното чувство, че пропада.

Мъжът ги очакваше с усмивка на загорялото си лице със старателно поддържана къса черна брада. Наистина беше на възрастта на Майкъл, но от цялото му същество недвусмислено се излъчваше посланието, че животът му беше протекъл по съвсем друг начин. Домакинът им беше човек, роден на самия връх на хранителната верига. Изглеждаше така, сякаш нито веднъж не му се беше случвало да не получава точно това, което поиска.

– Наричайте ме Хуниор – каза им той, когато спряха до него и се представиха.

Не беше точно заповед, но в никакъв случай не беше и молба.

– Всички ме наричат така – продължи Хуниор и сви рамене в бялото си трико. – Преди се дразнех от това, но вече се примирих. Явно ще си остана „младши“ поне до деня, в който любимият ми баща най-сетне не реши да ни освободи от своето присъствие.

Синът на президента на Сан Матадор – онзи диктатор на библейска възраст, когото всички наричаха просто Генерала – замислено се почеса по брадата. Беше влажна от пот. Сигурно под каската беше топло въпреки хладния въздух от климатичната система в залата.

– Ако изобщо се стигне дотам – добави Хуниор. – Генералът с нищо не показва, че изобщо възнамерява да умре.

Хуниор ги изгледа втренчено, после изведнъж избухна в смях. Майкъл и Бети несигурно се усмихнаха.

– Шегувам се – каза той. – Отпуснете се.

Това също прозвуча като нареждане. Майкъл си помисли, че Хуниор може би просто не умееше да говори по друг начин. Нищо чудно, след като беше израснал в един свят, където от всички се очакваше да му се подчиняват.

– Искате ли да опитате? – каза Хуниор, сякаш току-що се беше сетил за това.

Домакинът им се обърна към Бети и протегна към нея бялото оръжие и каската си.

– Виртуална стрелба – обясни гордо той. – Разработват я за обучение на специалните части на южнокорейската полиция. Това е единствената система, която е инсталирана на друго място в света, освен в Сеул.

Бети сведе глава със свенлив жест, който изобщо не беше характерен за нея, преди да отговори:

– Може би друг път, благодаря.

Хуниор гръмогласно се разсмя, обърна се към Майкъл и го тупна по рамото.

– Момичета – каза той. – Ти ще пробваш ли?

Майкъл хвърли един поглед на Бети, която местеше поглед от единия към другия с приветлива и любопитна усмивка, изпълнена с очакване. Беше забележително актьорско изпълнение.

– Разбира се – отвърна Майкъл, взе оръжието от ръката на Хуниор и си сложи каската.

В първия момент се озова в пълен мрак. След това вътрешността на каската просветна в плетеница от зеленикави линии, които изобразяваха опростена геометрична версия на залата около него. Присъствието на Хуниор и Бети не беше отразено по никакъв начин, все едно не бяха там. Майкъл наведе глава, за да погледне оръжието в ръката си, и екранът от вътрешната страна на каската послушно му показа стилизирания светещ силует, който държеше в също толкова стилизираната си ръка.

Гласът на Хуниор прозвуча глухо от другата страна на каската:

– Внимавай.

Майкъл бързо вдигна глава. Във виртуалната зала се беше появил нов силует, очертан в яркочервено – силует на мъж без лице, който вече насочваше към него собственото си оръжие. Беше като видеоигра, но Майкъл се беше озовал направо вътре в нея. Той инстинктивно вдигна ръката, в която държеше виртуалното оръжие, и натисна спусъка. В каската се разнесе ефектен звук като от изстрел с лазерен пистолет в някой фантастичен филм, но изстрелът на Майкъл явно не беше попаднал във въображаемия му противник, защото силуетът на мъжа остана невредим.Силуетът на свой ред стреля срещу него и екранът от вътрешната страна на каската проблесна в ослепително червено.

Играта свърши. Майкъл свали каската от главата си и откри, че Хуниор се превива от смях. Стори му се, че усмивката на Бети също беше по-различна – съвсем искрена, за разлика от престорената физиономия преди малко. Лицето на Майкъл беше почервеняло може би заради спарената каска.

– Е, явно виртуалната стрелба не е за всеки – каза примирително Хуниор, когато успя да си поеме дъх. – Въпреки че сестра ми превъртя цялата програма още първия път, когато си сложи каската...

– Имаш ли истински пистолет? – прекъсна го Майкъл.

Собствените му думи го изненадаха. С периферното си зрение забеляза, че очите на Бети се разшириха, но не откъсна поглед от техния домакин. Хуниор също изглеждаше изненадан и лицето му за миг се скова, но после отново разцъфна в широка усмивка. Съвършените му зъби проблеснаха на фона на тъмната му брада.

– Аз съм Хуниор от Сан Матадор, човече – каза той. – Баща ми е Генералът.

Хуниор се наведе към него, преди да продължи:

– Имам много, много истински пистолети.

Половин час по-късно тримата вече седяха на една просторна тераса, която гледаше към вътрешността на острова и столицата в далечината. Намираха се над главния вход на имението, а терасата беше построена по такъв начин, че шумът на вълните, които се разбиваха в брега от другата страна на къщата, изобщо не достигаше до тях. Мълчаливи домашни помощници им бяха поднесли прясно изцеден сок от тропически плодове и се бяха оттеглили. Майкъл и Бети им бяха благодарили, но помощниците не отговориха нито дума и отбягваха погледите им, а Хуниор сякаш дори не забелязваше присъствието на тези хора около себе си – сякаш беше свикнал високи изпотени чаши с прясно изцеден сок да се материализират направо от въздуха.