„Докато Париж спеше“ от Рут Дрюар – саможертвата на любовта срещу мрака на войната (откъс)

Излезе „Докато Париж спеше“ от Рут Дрюар – роман за безкористната любов, жестокостта на войната и силата на саможертвата.

По книжарниците излезе „Докато Париж спеше“ – дебютният роман на Рут Дрюар, трогателна история за изборите, които се налага да направим, и семействата, които избираме да отгледаме.

Докъде сте готови да стигнете, за да спасите детето си? Бихте ли жертвали себе си, за да му осигурите добър живот?

Годината е 1953-а и Жан-Люк Бошан и съпругата му Шарлот живеят спокоен, нормален живот в Санта Круз в Калифорния. Те имат къща в предградията, говорят свободно английски и редовно излизат със съседите си. Обичаният им син Сам расте като обикновено американско дете в обикновен американски град. Всеки миг, прекаран в Калифорния, изтрива минута от живота им преди – преди нацистите да нахлуят в родината им и да донесат със себе си години на насилие, глад и страх.

Но новият им живот е разбит на парчета в деня, в който служители от Комисията за военни престъпления на ООН спират пред дома им и отвеждат Жан-Люк за разпит. Те твърдят, че Жан-Люк носи вина за миналото – и времето за разплата е настанало.

Париж, Франция, 1944 г. Жан-Люк работи на гарата в Бобини. Всеки ден оттам тръгват вагони, натоварени до пръсване с пътници, които се отправят към „друг живот“ в Германия. Жан-Люк подозира, че се случва нещо нередно, но не му е позволено да знае повече или да задава въпроси. Отговорите намира само в страха в очите на хилядите евреи, които преминават през неговата гара.

Един ден от стотиците крещящи ужасени пътници изскача млада жена с яркозелени очи и оставя в ръцете му топъл свит вързоп. Готови ли са Жан-Люк и съпругата му да нарекат повереното им дете свое? И колко са готови да рискуват и да жертват, за да го спасят?

Разказан в редуващи се гледни точки, „Докато Париж спеше” е сърцераздирателен портрет на силата на любовта, загубата и изборите, които правим, за да спасим хората, които обичаме повече от всичко.

„Докато Париж спеше“ ме накара да мисля и да плача, да се усмихвам и да се гневя – на човешката способност както за красива, безкористна любов, така и за ужасна, раздираща сърцето жестокост. Това е история за кураж и отчаяние по време на война, но и за многото начини, по които тътенът на войната продължава да отеква в живота на хората години по-късно.

Наташа Лестър, автор на „Тайната на Диор“

Из „Докато Париж спеше“

Рут Дрюар

Втора глава

Санта Крус, 24 юни 1953 година

Шарлот

Продължавам да гледам през прозореца на кухнята, макар че черната кола изчезна отдавна. Времето сякаш е спряло и не ми се иска да започне да тече отново.

Мамо, мирише на изгоряло.

Merde! - Вдигам тигана от печката и изсипвам в уми­валника почернялата Очите ми се насълзяват от из­дигащия се от нея пушек. - Ще ти изпържа друга.

Не, мамо, благодаря. Нахраних се. - Сам слиза от столчето и изхвърчава от кухнята.

Докато се оглеждам, остатъците от провалената закуска ме изпълват с паника. Трябва обаче да се стегна. Изкачвам се бавно по стълбището и влизам в банята. Наплисквам си лицето със студена вода, а после обличам роклята, с която бях вчера, и слизам отново на долния етаж.

Сам подскача до мен, докато вървим към училището му.

Мамо, според теб какво ще питат онези мъже татко?

Не знам, Сам.

Какво би могло да бъде то, мамо?

Не знам.

Може би за някой обир.

Какво?

Или за някое убийство?

По-тихо, Сам.

Сам веднага спира да подскача и започва да си влачи краката. Пронизва ме чувство за вина, но има много по- важни неща, за които да се тревожа.

Когато стигаме до портата на училището, майките на другите деца вече се връщат обратно.

Здравей, Чарли! - Гласът на Мардж долита до мен. - Днес закъсняхте. Ще дойдеш ли после да пием кафе?

Да - излъгвам.

След като Сам влиза в двора, изчаквам другите майки да се отдалечат от училището. После тръгвам бавно към вкъщи, а самотата започва да ме поглъща. Изкушавам се да се присъединя към жените и да пия кафе с тях, но си да­вам сметка, че може би няма да се сдържа и ще кажа нещо, което не би трябвало да казвам. Възможно е никой да не е видял колата, с която сутринта следователите отведоха Жан-Люк, но ако някоя от тези жени я е видяла, би тряб­вало да измисля някакво обяснение. Те ще искат да узнаят подробностите. Да, по-добре е да избегна разговора с тях.

Прибирам се вкъщи и започвам да обикалям от стая в стая - оправям възглавниците върху канапето, измивам съдовете от закуската и подреждам списанията върху ма­сичката. Напомням си, че няма смисъл да се притеснявам, защото притеснението не е помогнало на никого. В края на краищата следователите го отведоха просто за да го раз­питат. Трябва да започна да върша нещо, за да държа ума си зает. Бих могла да окося моравата, за да отменя Жан- Люк.

Нахлузвам обувките, с които работя в градината, и из­карвам косачката от гаража. Дръпвам връвта, както прави Жан-Люк, за да я пусне. Никаква реакция. Дърпам връв­та отново. Този път тя изпращява, а после отново утихва. Дръпвам по-силно. Изведнъж косачката се завърта и ме повлича със себе си. Тя мирише на бензин, но миризмата ми харесва.

Ритъмът на косенето ми действа успокоително и съм разочарована, защото свършвам работата бързо. Прибирам косачката в гаража и влизам обратно в къщата.

Може би всекидневната се нуждае от почистване. Докато изваждам прахосмукачката от шкафа под стълби­щето, се сещам, че вчера изчистих цялата къща. Чувствам се съкрушена и сядам на пода, стискайки в ръка тръбата на прахосмукачката.

Спомените нахлуват в главата ми. Жан-Люк никога не ми позволява да говоря за това. С присъщата си праг- матичност той ми казва, че трябва да оставя миналото зад гърба си, където му е мястото. Сякаш е толкова прос­то. Опитвала съм се, опитвала съм се упорито, но нямам власт над сънищата, които ме спохождат, докато спя дъл­боко, и в които виждам майка си и баща си. Дома си. Тези сънища ме изпълват с копнеж по семейството ми, който хвърля дълга сянка. Писах на родителите си веднага щом се установихме на едно място. Писмото, което ми изпра­ти майка ми в отговор, беше кратко и остро - баща ми все още не беше готов да се срещне с мен. Все още не ми беше простил.

Влизам в кухнята и поглеждам през прозореца. Иска ми се Жан-Люк да се върне - да го освободят след разпи­та поради липса на основание за задържане. Но улицата е пуста.

Чувам в далечината звук от двигател на кола и сърце­то ми се разтуптява. Навеждам се напред, докато носът ми опира в стъклото на прозореца, и се взирам през него. „Моля те, господи, нека да е той." Стомахът ми се преоб­ръща, след като виждам жената с познатата синя шапка, която завива зад ъгъла. Това е Мардж, която живее на от­срещната страна на улицата. Наблюдавам я, докато се бори с торбите с покупките, а близнаците и се гонят около кола­та. Тя поглежда към къщата ни. Пристъпвам бързо настра- ни и заставам зад дантеленото перде. Тайни и лъжи. Какво знаем всъщност за живота на съседите си?

Днес нямам желание да се срещам с никого. Ако ня­коя от майките е видяла черната кола, сигурно всички вече са научили за нея. Представям си как правят догадки и се вълнуват. Не, трябва да стоя далече от тях. Бих могла да на­пазарувам в друг град, където няма да се натъкна на позна­ти - в някой от онези големи супермаркети, където човек остава анонимен.

Вземам чантата си, откачам ключовете от кукичката до входната врата и се качвам в колата, преди някой да ме е видял. Докато пътувам на север по крайбрежието със свалени прозорци на колата, вятърът развява косата ми. Обичам да карам бързо - това ми дава усещане за свобода и независимост. Мога да се преструвам, че съм някой, кой­то бих искала да бъда.

След половин час забелязвам табелата с надпис „Лъки Стор". Излизам от магистралата, завивам наляво и след­вайки стрелките, стигам до паркинга, на който има много автомобили комби. Зървам едно заведение за бургери, до което има въртележка. На Сам мястото ще му хареса. Може би в събота ще го доведем тук и ще прекараме весело деня. Обикновено избягвам големите супермаркети и предпочи­там да пазарувам в кварталните магазини, където мога да попитам продавача кои са най-хрупкавите ябълки и да го помоля за някое парче месо, което не е тлъсто. Продавачите винаги избират за мен най-хубавите продукти просто за­щото оценяват, че ме е грижа за качеството на храната.

Чувствам се неловко в този голям супермаркет с без­крайните ярки щандове с храна. Домакини с клоширани поли, елегантни обувки с високи токчета и накъдрени коси бутат огромни колички, пълни с буркани и метални кутии. Това ме изпълва с носталгия, с копнеж по дома, по Париж.

„Пиле, казвам си, ето какво ще приготвя за вечеря - лимоново пиле. Любимото ястие на Жан-Люк."

Когато стигам до касата, двата пакета пилешки гърди, млякото и четирите лимона изглеждат изгубени и самот­ни на дъното на количката. Чувствам се неудобно, но не можах да се сетя какви други продукти ще ни бъдат необ­ходими за седмицата.

Касиерката ме поглежда странно.

Нуждаете ли се от помощ за опаковането на продук­тите, госпожо?

Подиграва ли ми се? Клатя глава.

Не, благодаря. Мога да се справя сама.

Червата ми къркорят, докато прибирам кафявата хар­тиена торба в багажника на колата. Не съм закусила. Може би трябва да изям един бургер, но при мисълта за това сто­махът ми се преобръща. Потеглям към вкъщи, молейки се Жан-Люк да се е прибрал.

Паркирам колата на алеята и се отправям забързано към входната врата на къщата ни. Вратата е заключена. Той не е вкъщи. Защо си мисля, че трябва да се е прибрал? Сигурно е отишъл направо на работа. Притеснил се е, че е закъснял.

Вече е три часът. След половин час трябва да взема Сам от училище. Може би днес би било по-добре да закъснея, отколкото да пристигна рано в училището. Ако пристигна рано, ще ми се наложи да разговарям с майките на другите деца. Той би могъл да се прибере сам - някои от децата се прибират сами, - но на мен ми е приятно да го вземам от училище. Това е любимата ми част от деня. В Париж, ко­гато бях малка, всички майки идваха в училището, за да приберат децата си, и носеха сандвичи от франзели с пар­чета черен шоколад. Възприемам прибирането на детето си след края на учебните занятия като семейна традиция. Днес за първи път ще закъснея с пет минути. Разполагам с двайсет и пет минути, които трябва да запълня с нещо.

Слагам месото в хладилника и си измивам ръцете, търкайки ноктите си с четката за зъби, която стои на пер­ваза на прозореца. Чувам гласа на баща ми: „Чистите нок­ти показват, че полагаш грижи за себе си - казваше ми той винаги, когато ноктите ми бяха мръсни. - Също както обувките - добавяше. - Човек се познава по ноктите и по обувките".

„Не и в Америка - бих му отвърнала сега, ако можех да се видя с него. - В Америка хората гледат косата и зъбите ти."