(откъс) Юрист създава образец на българската жанрова литература с „Ех, магесническа му работа“

Смесвайки български фентъзи мотиви с хумор и щипка магия, Калоян Захариев се доказва като българския наследник на непрежалимия сър Тери Пратчет. 

„Ех, магесническа му работа“ от юрист по професия, но писател по призвание Калоян Захариев или един от романите, превърнали се в еталон за родната фентъзи сцена, се появява за първи път на хартия, за да стигне до още повече читатели. Пригответе се за пъстра амалгама от разгледани от нов ъгъл класически фентъзи прийоми, оригинални сюжетни хрумки и неподправено чувство за хумор, на което и най-капризните читатели трудно биха устояли.

Защото имало едно време… „красивата и чудна Долна земя“, в която малцина искат да попаднат.

В този свят на змейове, демони, вещици, жестоки владетели и обикновени ханджии има ясни правила и сюжетни линии. Юнаците побеждават злите магьосници, демоните живеят в Пъклото и т.н. Само че Лазар – средно амбициозен некромант – няма никакво намерение да ги следва. Без значение какво е мнението на крайно ентусиазирания му нов слуга Григор, който е изпратен от агенцията по временна заетост и взима тая работа с черната магия, поробването на човечеството и лудешкия смях твърде на сериозно.

Като цяло Лазар няма никакво намерение да завладява света. И без това над главата му висят срокове за доставка на зомбита, съживяването на един плодовит овен и студентски заем от Университета за най-черна черна магия. Изобщо спокойният живот е лукс, за който младият некромант само може да мечтае. Защото съдбата си има други планове.

Една нощ слуга и господар, и двамата солидно почерпени и нищо неподозиращи, се оказват на неправилната пътека. И се сблъскват с неколцина свирепи асасини от Клана на убийците. И с едно крайно сладурско бебе с искрящо зелени очи, чиято смърт някой отчаяно желае. 

Пред Лазар и Григор се е простряло крайно нежелано грандиозно приключение, осеяно с премного опитни убийци, разни маниаци, бивши състуденти с грандомански планове за отмъщение, много заклинания и шеметни битки, приличен брой счупени глави и едно-две разгневени божества, ей тъй, за цвят.

И всичкото това с една цел – да разберат какво, по дяволите, всъщност се случва. Но така и така този некромант е готов да изчака със завладяването на света…

Смело, ярко и характерно в стила си, писането на Калоян Захариев ще разгърне пред очите на читателя картата на един дяволски опасен, но и забавен свят, в който нищо човешко, но и нищо демонично не е невъзможно.

В духа на някои от най-добрите образци на жанра, забавно като творба на непрежалимия сър Тери Пратчет и оригинално само по себе си, „Ех, магесническа му работа“ със сигурност ще е едно от най-забавните фентъзита, които сте чели някога.

Из „Ех, магесническа му работа“ от Калоян Захариев

ПРОЛОГ

Имало едно време чудно красиво място, наречено Долната земя. Е, географски и геологично погледнато, още си го има, но все пак всяка история се очаква да започне с „имало едно време“, нали? Добре де, Долната земя не звучи като място, където бихте искали да си прекарате лятната ваканция, но нека си го кажем – картографите по традиция са порядъчно отъпели от кокорене в разни карти и спане под открито небе. Това до голяма степен би обяснило и политическата география в Долната земя. Върху нейната територия си живуркали държави като Царството, Съседното царство, Другото царство, Далечното царство... схващате, нали? Сред тези продукти на картографската поезия трябва да споменем и Реката, Голямата река, Реката, дето е малко по-малка от Голямата река, Голямото езеро, Не толкова голямото езеро, връх Мусака (за това последното географите нямат грам вина, за всичко е виновен един отчайващо неграмотен алпинист) и други такива чудатости, които ни навеждат на мисълта, че симпатягите, чертали карти и писали учебници, май са били под въздействието на шарени хапченца, асоцииращи се с летящи хоботести дебелокожи в странни разцветки.

Но като оставим това настрана, Долната земя наистина е място, на което си струва да се завъртите за седмица-две. Била е благословена с плодородни равнини, чисти като сълзи на монахиня реки, лазурни морета, безкрайни гори, пълни с дивеч, могъщи планини, отъркващи се в кристалносините небеса, и какви ли още не геоложки, хидроложки, растителни, животински и други радости за окото и душата. И в демографски план Долната земя не го давала скромно. По нея бродели всевъзможни чудни гадини като змейове, таласъми, караконджули, самодиви, вампири, върколаци... абе схващате. Е, имало и не чак толкова чудни гадини като адвокати, данъчни и политици, но надали някъде във Вселената има галактика, която да е пощадена от присъствието им.

Е, както виждате, тук вече се намесва човекът и в добрата стара хомосапиенска традиция – съвсем не за добро. Как точно хората допълзели до Долната земя, не било съвсем ясно. Според някои легенди те дошли от Горната земя. Други истории твърдят точно обратно – човеците винаги обитавали Долната земя, но успели да намерят път към Горната, която заселили и с вековете и хилядолетията родният им дом станал просто една легенда. Но каквато и да е истината, на хората не им отнело много време да започнат да налагат редица хуманитарни принципи, които правели живота не само по-лесен, но и далеч по-весел... за тях, разбира се. Именно те създали първата истинска държава в Долната земя. Могъщата империя бързо обхванала почти целия континент, като смазала всяка съпротива под безжалостния си ботуш 46-и номер със стоманено бомбе и подкована подметка. Тя щяла да остане в историята под името Древното царство. Естествено, така я наричат днешните обитатели на Долната земя, защото техните предшественици си нямали представа, че нямало да преживее древността. Били твърдо убедени, че могъщата им родина ще пребъде във вечността и другите му там патриотични глупости. Всъщност убедеността им била подхранвана от безчетните легиони и смущаващата изобретателност на древните императори, стане ли дума за изтребване на конкуренцията. Веселият марш на древноцарските полкове през Долната земя продължил бая време и честичко бил съпътстван от мистериозното изчезване на градове и села от картите. В общи линии царяла пълна идилия и всички поданици на империята били ужасно щастливи, че са ѝ поданици, защото, ако спрели да бъдат щастливи, щели да опознаят онези части от гладиаторските арени, които не са включени в туристическите маршрути. Е, в ситуация като тази няма как да не се случи нещо, което да скофти цялата идилия. И това скофтване придобило възможно най-гадната форма – несметни бронирани ята огнедишащи змейове. Начело на тях застанал змей, запомнен от историята само като Царя на змейовете. Откъде дошъл и как успял да обедини змейските кланове, си остава мистерия. Царят повел ятата срещу империята. Последвалата война продължила цели двайсет години и превърнала в пепелище по-голямата част от света. Безброй жертви били дадени и от двете страни. И хора, и змейове се залюлели на ръба на взаимното си унищожение. И един ден от нищото се появило тяхното спасение – никому неизвестен юнак, наречен Крум Страшниот, се изправил срещу самия Цар на змейовете. Какво точно се случило между тях двамата, е тайна, неразгадана и до днес. Известно е обаче едно – никой никога повече не видял или чул нито за Крум Страшниот, нито за Царя на змейовете.

Изгубили своя водач, ятата най-после можели да се върнат в опустошените си родни планини, а хората – да погледнат към синьото небе без страх. Древното царство вече било в руини и нищо не можело да го върне към живот. Скоро върху останките от империята се заселили нови народи и постепенно се родили нови държави. Така се появили Царството, Съседното царство, Другото царство и всички останали. Колкото до войната, и хора, и змейове предпочитали да я забравят и да се опитат да живеят, без да си пречат. Минали векове, а после и хилядолетие. След това минало още едно и войната се превърнала в поредната легенда, а светът се променил.

И тук вече стигаме до настоящата история. Тя се случила в същата чудна Долна земя. И като всяка история трябва да започне с „имало едно време“.

Та имало едно време... 

ГЛАВА ПЪРВА

ригоре!

– Да, гошподарю?

– УАААААА! Как го правиш това, по дяволите?

– Кое, гошподарю?

– Това... да се появяваш зад гърба ми! Преди миг погледнах и там нямаше никой. Викам те и ти изведнъж...

– Не ви разбирам, гошподарю.

– УААААААА! Ето пак го направи! Беше ей тук преди миг, а сега...

– Гошподарят добре ли се чувштва? Държи ше малко штранно днес.

– На гошподаря... тоест на господаря нищо му няма... и би ли престанал да фъфлиш? Наистина дразни.

– Проштете... тоест простете, господарю. Навик.

В тъмната зала на върха на тъмната кула, която се намираше навръх тъмен хълм, се възцари тишина.

– Григоре?

– Да, господарю?

– Защо имаш гърбица?

– О, гърбицата е задължителна за всеки слуга на зъл магьосник, който иска да завладее света и да пороби човечеството, господарю.

– Хубаво, хубаво... предполагам, че и накуцването също има нещо общо?

– То вече е абсолютно задължително. Все пак от гърбав слуга на зъл магьосник, който иска да завладее света и да пороби човечеството, се очаква известна недъгавост.

– Ясно. А окъсаните дрехи...

– Дрескод, господарю. Все пак как хората ще разберат, че сте зъл магьосник, който иска да завладее света и да пороби човечеството?

В залата отново се възцари тишина.

– Григоре?

– Слушам ви, о, най-зли измежду злите магьосници.

– Тъкмо за това иде реч. Престани да дрънкаш наляво-надясно, че се опитвам да поробя света и да завладея човечеството.

– Да завладеете света и да поробите човечеството.

– Да де, там, каквото беше. Поробване, завладяване – едно и също е.

– Опасявам се, че семантичното значение...

– Григоре.

– Да, господарю?

– Сериозно, престани. Колко пъти да ти казвам, че завърших некромантия само защото не ме приеха в педагогическия факултет? Нямам никакво намерение да завладявам каквото и да било... освен тоалетната може би, при това само временно, защото тоя такос, дето го изядох, май се оказа твърде пикантен... – В залата се разнесе звук от вътрешности, които не са в никак добри отношения с настоящото си съдържание и се оглеждат за удобна възможност да му теглят шут по-надалеч. – А, и още нещо.

– Какво е то, господарю?

– Дръпни пердетата, че тук е егаси тъмнотията! Ще се пребия някъде.

– Но господарю, от Кулата на Ужаса се очаква да е мрачна. Мога да запаля няколко факли, ако настоявате.

– Първо, има си съвсем нормални крушки, второ – тия скапани факли смърдят ужасно, и трето – ЗА КАКВА КУЛА НА УЖАСА СТАВА ВЪПРОС, ЗА БОГА?

– Ами за всичко това, господарю… имам предвид леговището, където ковете гениалните си зли планове за завладяване на света и поробване на човечеството. Традицията повелява да се нарича Кула на Ужаса. Е, може и Кулата на Болката, но тогава тъмницата е задължителна, а пък ние имаме само няколко килера, дето...

– Григоре, нали знаеш, че тая кула съм я взел под наем, и то само защото нямаше нищо друго на пазара. Исках да си взема ателие в града, но скапаната община и проклетите ѝ наредби объркаха всичко. На кой идиот му е хрумнало да забрани черна магия на по-малко от 500 метра от границите на населеното място?!

– Ъъъъ... мисля, че е предишният кмет, господарю, във връзка със злощастния инцидент с Рагнар Злия. Сещате се, онзи с брадата и странния жезъл...

– Рагнар... да, вярно. Знаеш ли, че с него бяхме в един курс във факултета по некромантия? Готин тип... беше. Казвах му аз да си купи лещи, защото очилата все се изхлузват в най-неподходящия момент, ама той не ме слушаше. Намериха го до бакалията, нали?

– Да, господарю… е, поне по-голямата му част.

– Хубаво погребение беше.

– Определено. Отдавна не бях виждал да погребват някого в кутия за обувки, господарю. Напомня ми за първия ми господар – доктор Розеншвайцингер.

– Че какво е станало с него?

– Казах му, че машината за светкавици е зле заземена, но не ме послуша.

– Ясно. Съжалявам за загубата ти.

– О, недейте, господарю. Това е достоен край за луд учен. Дето се казва, умря обграден от топлина. Пък и кутията за обувки беше наистина хубава.

– Добре, както и да е. А сега – пердетата, ако обичаш. Трябва ми светлина, защото ме чака работа. Имаме поръчка.

– О, сигурно някой зъл княз иска да погуби добрия и справедлив цар със зловещо проклятие, което ще го мъчи месеци, преди да го убие бавно, ужасяващо мъчително и...

– Григоре?

– Да, господарю.

– Колко време си работил като слуга на луди учени?

– О, две години, господарю.

– Само толкова?

– Да. В смисъл че беше наистина забавно, но по едно време налудничавият смях и тълпите с факлите пред портата на замъка взеха да ми омръзват. Затова реших малко да сменя обстановката и след последния прислужвах на трима черни магьосници, двама брутални диктатори и четирима върховни жреци на демонични култове. Всичко съм описал подробно в автобиографията си, господарю.

Некромантът замълча смутено.

– Май най-накрая ще трябва да я прочета.

– Имам албум с вестникарски изрезки, ако ще ви е по-лесно...

– Тия изрезки имат ли снимки?

– О, аз точно затова си ги изрязвам, господарю.

Лазар тръсна глава, опитваше се да прогони гнусните образи, плуващи в ума му.

– Както и да е. Ти дръпни завесите и отвори прозорците да влезе свеж въздух, пък аз ще се заема с приготвянето на заклинанието...

– За проклятието ли, господарю?

– Ако ти кажа, че е проклятие, ще ме оставиш ли на мира?

– Една заповед да ме нашибат с камшик, също ще свърши работа.

– Ще ти хареса ли?

– Не, но това е идеята. Слугата на злия магьосник трябва да бъде наказван строго и несправедливо, иначе как ще му е верен до смърт?

– Григоре.

– Да, господарю?

– Проклятие е.

На лицето на слугата, което щеше да е румено и засмяно, ако не беше гримът, в състояние да лиши и Мерилин Менсън от сън, се разля щастлива усмивка.

– От най-свирепите, нали, господарю?

– Толкоз свирепо, че ти призлява само като мислиш за него.

– Сигурно от него ти окапват ръцете и краката, тялото ти се покрива с гнойни язви...

– Григоре?

– Да, господарю?

– Нали знаеш, че закусвах преди малко?

– Аз ви приготвих закуската, трижди велики.

– Е, тогава знаеш защо съм на ей толкова да повърна. А сега действай по задачите или ще наредя... ще наредя... – засече магьосникът, докато прехвърляше през ума си най-свирепите наказания, които знаеше – ще наредя да прекопаеш розите.

Лицето на слугата се изкриви от ужас.

– Няма да го направите!

– О, напротив – захили се магьосникът. – Освен това, доколкото помня, имат нужда от поливане...

– Милост... милост...

– И изведнъж ми се прииска букет. Дали да не отидеш да ми набереш?

– Господарю, моля ви! Имайте сърце!

Магьосникът кимна благосклонно.

– Добре, от мен да мине, но само този път. И повече да не се повтаря.

– Ъъъъ... кое, господарю?

– Абе онова, дето... ъъъъъ... абе всичкото!

Слугата се поклони.

– Както заповяда господарят.

– И Григоре, не е нужно всеки път да ми казваш... о, забрави. Айде по-бързичко сега, че ще си изтърва сериала.

Пердетата бяха дръпнати, в залата нахлу следобедното слънце и освети двамата ѝ обитатели. Единият бе парцалив, гърбат, куц слуга, а другият – слаб мъж, облечен в поизплескан работен гащеризон. Вторият бе нахлузил месарска престилка, но не защото се канеше да кълца нещо кървящо, все още шаващо и по всяка вероятност молещо за милост. Просто работата с котел ставаше лепкава, като се има предвид какви неща служеха за съставки на черната магия. Странната течност имаше навика да избухва в най-неподходящия момент, а в Долната земя съществуваха твърде малко прахове за пране, които са в състояние да се справят с петната, чиято упоритост не би навестила ония от „Ариел“ дори в най-черните им кошмари. Това от своя страна налагаше замяната на задължителната за всеки некромант елегантна черна роба, по възможност с окултни и зловещи символи, с нещо далеч по-простичко и евтино, като например работен гащеризон за 30 жълтици, производство на „Братя Пехливанови“ (100 процента естествен памук, да се пере на 60 градуса, не пуска боя). Това малко скапваше ефекта „аз-съм-некромант-гаврещ-се-с-природните-закони-повелител-на-смъртта-и-всякакви-други-мъртви-и-доста-миризливи-неща-обикновено-съхранявани-в-хладилник“, но в тези времена, ако некромант искаше да се задържи в бизнеса, трябваше да е практичен.

– Григоре, остави ме сам. Трябва ми спокойствие, за да се съсредоточа за... ъъъъ... проклятието.

– Разбира се, господарю.

Слугата прилежно изкуцука до вратата и я отвори. В залата отекна скърцането на панти, невидели поддръжка от поне две геоложки ери.

– Това пък какво беше?

– Кое, господарю?

– Скърцането!

– О, от вратата, господарю.

– Но аз миналата седмица ѝ смазвах пантите.

– О, така е, господарю, но не се притеснявайте. Аз се погрижих. Падна доста игра с отвертката, но накрая успях да я оправя. Срамота беше такава хубава врата да се отваря толкова тихо.

– Направил си вратата да скърца?

– Да, господарю. Задължително е вратите в Кулата на Ужаса да скърцат зловещо. Иначе как юнакът, дошъл да ви отсече главата и да избави света от злата ви власт, ще разбере, че идвате, и как ще се скрие в някое тъмно ъгълче, от което да ви издебне в гръб?

– Какво... какъв... – Лазар тръсна глава. – Знаеш ли, забрави! Просто ме остави, моля те!

– Ако господарят няма нищо против, бих искал ме прогони, като крещи унижаващи достойнството ми обиди...

– Добре тогава... ъъъъ... махай се оттук, гнусен... ъъъъ… гнусен...

– Червей – подсказа червеят.

– Да, точно така. Ей туй имам предвид.

На лицето на слугата се появи щастлива усмивка. Не беше много, но си личеше, че господарят му се старае. Реши, че е достатъчно за днес. Е, ритник, последван от унизяващи крясъци, щеше да е истинска черешка върху тортата, но Григор знаеше кога си насилва късмета. Вратата се затвори зад гърба му с тежко скърцане, последвано от още по-тежък трясък.

Некромантът въздъхна и извади от джоба на гащеризона си тефтерче и огризано моливче. Разлисти на „Задачи за утре“ и прилежно си записа „Да се обадя на техник да оправи вратата“. След кратък размисъл записа и „Да се обадя в агенцията за временна заетост и да проверя дали имат друг свободен слуга“.

– И да завладеете света, господарю.

– УААААААААААА! Ти какво правиш тук?

– Ами аз работя тук.

– Преди малко те видях да излизаш!

– О, това е специална техника на слугите на злите магьосници, господарю. Много помага при изпълняването на служебните задължения особено през нощта. Предишните ми господари имаха много лек сън.

В залата се възцари тишина.

– Би ли... – обади се предпазливо некромантът.

– О, да, да, разбира се. Простете.

Вратата отново изскърца зловещо. Лазар погледна зад гърба си. Там нямаше никого, но не можеше да си позволи да рискува. Още едно появяване тип „Батман“ – и тройният байпас не му мърдаше. Отвори тефтерчето, отново погледна зад гърба си и прилежно си записа „Да завладееш света“. В пристъп на гузна съвест дописа „ако ти остане време“ и прибра тефтера в джоба си. Още един бърз поглед зад гърба му го увери, че там няма никого. Издиша дълбоко. Знаеше, че този бизнес е пълен със стрес, но очакваше неговият източник да са развилнелите се тълпи, жадни за некромантска кръв, и разбира се, вечният спътник в професионалното израстване на всеки уважаващ себе си черен магьосник – юнаците. Никой във факултета обаче не го светна, че тая част със стреса ще се дължи на твърде ентусиазирани слуги.

– Аз бих казал мотивирани, господарю.

– ИЗЧЕЗВАЙ!

Той се обърна. Зад гърба му, естествено, нямаше никого. Лазар избърса потта от челото си. Сърцето му подскачаше в гърдите като Григор Димитров на „Уимбълдън“.

– О, боже господи... – той млъкна вкаменен. Не смееше да се обърне, камо ли да си поеме по-шумна глътка въздух. – Исках да кажа: „О, ти най-кървави повелителю на Пъклото“.

В залата все така царуваше тишината (и паяжините по тавана впрочем – я вие се опитайте да почистите таван, извисяващ се на 4 метра над пода). Некромантът бавно, много бавно се обърна. Зад гърба му упорито продължаваше да няма никого. Той избърса потта от лицето си.

– Е, тогава е време да започваме.