Актьорът произнесе реч, в която говори за детството, родината си и емиграцията като промяна на света към по-добро...
Аз съм актьор с така наречения имигрантски произход. Израснах в България. Това е страна някъде в Европа, за която в Германия обикновено казват, че е „там долу“. От което може да се заключи, че ние в Германия сме „тук горе“
започна речта си на откриването на „Берлинале“ Самуел Финци.
С емоционална реч на актьора Самуел Финци бе отрит в четвъртък вечерта кинофестивалът „Берлинале“. Юбилейното 70-то издание на форума започна на фона на трагичните събития в Ханау, където крайнодесен екстремист застреля 9 души, сред които и един българин. Това промени тоналността, и от празнична, тя стана по-скоро драматична, което се отрази на приветствените речи на всички участници в откриването.
Актьорът, който в предварителните интервюта заяви, че няма основание да се гордее с факта, че е роден в България, защото това е нещо, което не зависи от него, посвети най-голямата част от речта си именно на своята родина и на детството си, с което създаде атмосфера на съпреживяване сред публиката на церемонията:
„Сега ще ви дам един пример, само една кратка история. Аз съм актьор с така наречения имигрантски произход. Израснах в България. Това е страна някъде в Европа, за която в Германия обикновено казват, че е „там долу“. От което може да се заключи, че ние в Германия сме „тук горе“. Столицата на България се нарича София. Не е нито Букурещ, нито Будапеща. Подчертавам това, защото често се сблъсквам с най-абсурдните предложения за имена на българската столица. В моето детство България беше социалистическа страна, което значи, че границите бяха затворени, не можеше да се пътува. Вкъщи не ми даваха да гледам телевизия, така че не ми оставаше нищо друго и ходех на кино. В българската филмотека. Киното се казваше „Дружба“ (бел. ред. – днес Филмотечно кино „Одеон“). Думата означава „приятелство“. Бях на 11-12 години и ходех там три пъти седмично. Не беше далече от нас, беше евтино. Всички филми бяха черно-бели. Но винаги много изненадващи. Сядах в залата, светлините угасваха и изведнъж се озовавах някъде другаде по света, в друго време, срещах най-различни хора. Например отивах на Север и там виждах Нанук, „Нанук от Севера“ от филма на Флахърти, бях в Америка с „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс, разхождах се из Париж с малкия Жан-Пиер Лео от „Четиристотинте удара“ на Трюфо. Тогава той беше на същата възраст, на която бях и аз и също като него аз исках да избягам.
Но малко по-късно гледах „Казабланка“, в който в една сцена Хъмфри Богарт казва на българска имигрантка: „Последвай съвета ми и се върни в България!
И още тогава се озовах и в Берлин. С Петер Лоре. В „М“ на Фриц Ланг. Заедно с него се разхождах из мрачните улици на Берлин. Дълбоко в паметта ми завинаги се запечатаха неговите широко отворени детински очи, когато открива буквата М на гърба си“.
Пълният текст на статията може да прочетете на „Площад Славейков“
Снимка: ЕПА/БГНЕС
iskrata.bg 
