Защо братовчед ми вярва в конспирации

„Защо роднината ми Х вярва в конспирации?“ беше една от най-актуалните празнични дискусии в социалните мрежи. Чуждестранни и български медии даже публикуваха своеобразни наръчници за комуникиране с подобни наши близки и роднини. Както самите конспирации, така и нуждата от конструктивен разговор около тях няма да остареят в скоро време. И въпреки че последните проучвания в областта на комуникациите не са единодушни относно ефективността на проверката на факти, а консенсус около правилната стратегия за адресиране на „инфодемията“ липсва, има подходи, които може да ни помогнат ако не да преодолеем различията, то поне да ги разберем.

Като за начало – предразсъдъци долу! Науката е категорична, че голяма част от хората вярват в поне една конспиративна теория, независимо от политическата си принадлежност, като в много редки случаи става въпрос за екстремисти или маргинални личности. Определящи фактори като образованието не са категорични, понеже се влияят от множество други променливи. Конспирациите са ефективни именно защото провокират не разума, а емоциите, експлоатирайки слабите места в човешката природа и мислене, които са еднакви за всички.

Разбирането на тези механизми е важно, тъй като подобен тип дезинформация има все по-очевидни обществени последствия, а според науката „излагането на конспиративни теории редуцира намерението на индивида да бъде активен в политиката, да намали въглеродния си отпечатък, да се ваксинира и да спазва добри здравни практики. В допълнение, вярата в заговори се асоциира с рискови сексуални практики и поведение сред определени групи с по-негативно отношение към равноправието, с расистки възгледи и политическо насилие“.

Добре де, в крайна сметка – защо роднината ми вярва в конспирации?

Според изследванията вярващите в тайни съзаклятия изпитват по-висока степен на недоверие към властта, по-цинични са към политиката, имат по-ниско самочувствие и често вярват в паранормални явления. Този профил със сигурност е широко разпространен в България, макар сериозните изследвания в областта у нас все още да са оскъдни. Изброяването на тези зависимости обаче не отговаря на основния въпрос: защо дезинформацията поглъща някои, а други – не, независимо от социалния статус или политическата принадлежност. Може да бъдат разграничени три групи фактори: психологически/емоционални, социални и свързани с аналитичното мислене.

Преди да разгледаме всеки от тях поотделно, е редно да отбележим две неща: първо, човешките същества са сложно устроени, затова еднозначни, прости отговори за даден феномен няма. Второ, дигиталната среда добавя пореден елемент в картината: скоростта на публикуване и количеството информация, която циркулира онлайн, затрудняват и често подвеждат повечето потребители. На повечето от нас се е случвало да споделим снимка от събитие например, за която после се оказва, че е правена на друго място и в друго време. Проследяването на изображения и клипове отнема много повече време, отколкото краткотрайното усилие за тяхното публикуване. Често умишлено емоционалният характер на публикациите, целящи да ни провокират, води до експоненциално разпространение, с което сухите факти не могат да се конкурират. С оглед на това технологичната грамотност на потребителя играе роля в способността му да разпознава определено съдържание, да потвърждава неговия произход и да го сравнява с друга, легитимна информация.

Въпрос на психика

Именно огромното количество информация в социалните мрежи може да доведе до измислянето на множество хипотези, изграждане на връзки там, където те не съществуват, и залитане към конспиративни теории, сочат изследвания. Повишените нива на стрес пък провокират тенденция да се търси значение, ред или опит за контрол там, където често имаме просто случайни събития. Стресовият фактор е особено висок в контекста на глобални събития, като природни бедствия или терористични атаки. В подобни случаи науката говори за състояние на „свръхбдителност“, при което възбудата и стресът пораждат нужда от отговори и информация относно причините за даден феномен. В своето проучване за конспирациите, свързани с COVID-19, австралийски учени подчертават, че „някои хора са по-склонни да търсят структури, връзки или смисъл в несвързани помежду си събития като реакция на сложни събития, които преживяват в стресови обстоятелства“. Именно в този контекст социалните медии наливат масло в огъня.

Друга съставка в коктейла е склонността за потвърждаване, или инстинктът ни да търсим и приемаме информация, която отговаря на възгледите ни. Феноменът е изследван в края на 70-те години на миналия век в рамките на експеримент, в който на участници са представени аргументи за и против смъртната присъда. Не само че хората са по-склонни да запомнят аргументи, които подкрепят вече съществуващата им теза, но и често представянето на други факти води до още по-силно затвърждаване на първоначалната позиция.

Изправени пред нова криза или нови доказателства, вярващите в конспиративни теории се опитват да ги напаснат към вече съществуващите хипотези и логически системи. Универсалният отговор е, че самите факти са част от заговора и винаги има нещо скрито и неизказано или някой, който извлича полза от дадено събитие. Именно поради това се смята, че вярващите в дадена конспиративна теория са по-предразположени да вярват в конспиративните теории като цяло. Ако се върнем в контекста на България, упованието в народната медицина, паранормалното, астрологията и подобни е широко разпространено, легитимирано от масови медии и политици от десетилетия. Информационната епидемия покрай коронавируса не е нищо повече от покълването на отдавна посято семе.

В рамките на конкретното проучване ефектът на образованието върху вярата в конспиративни теории за коронавируса е слаб, а по принцип тя се влияе от други психологически и социални фактори. Нещо повече – образованието не предотвратява наличието на „когнитивни слепи петна“, или иначе казано, на склонността ни да виждаме сламката в окото на другия, но не и гредата в своето. Напротив, по-силните когнитивни способности се свързват с по-голяма вероятност за подобни слепи петна.

Не пипай котлона, ще се изгориш

През 1966 г. американският психолог Джон Бреъм пита „Защо детето понякога прави обратното на това, което му се казва?“ в увода на развитието на теорията за психологическото реактивно съпротивление. Така се нарича склонността ни да правим противоположното на очакваното от нас. В свой обзор на научната литература върху реактивното съпротивление учени от Австрия и САЩ обясняват, че хората са убедени в наличието на определени свои свободи, с които разполагат в тъй нареченото си свободно поведение. За намеса в тези свободи може да се приеме всичко – от реклама, която ни насажда да купим определен продукт, до забрана да ползваме телефона си в киносалон. Именно в тези ситуации се проявява реактивното съпротивление, чиято цел е възстановяването на тези свободи.

От комуникационна гледна точка послания, които съдържат думи като „трябва“, „нужно е“ и „задължително“, предизвикват силно реактивно съпротивление, за разлика от по-слабите откъм контрол „възможно е“, „вероятно“ и „бихте ли могли“. Излишно е да обсъждаме комуникационната стратегия на българските власти от март месец насам във времена, когато множество лични свободи са силно ограничени в името на общественото здраве – такава просто няма, а последствията са налице.

Важно е да споменем и връзката между вярата в конспиративни теории и уязвимостта към логическата грешка „заблуда на комбинацията“, която се състои в погрешното вярване, че едно събитие е по-вероятно от друго или че е по-вероятно няколко събития да се случат едновременно и да са свързани. Има и по-голяма вероятност феновете на заговори да правят фундаментални атрибутивни грешки, тоест да обясняват феномен с личните качества на даден човек вместо с оглед на събитията и външни фактори. Според друго изследване е възможно конспирациите да са продукт на евристични грешки, например склонността да приемаме обяснения за събитията, които ни изглеждат равносилни на техните последствия: нещо толкова страшно и пагубно като пандемия например не би могло да е просто мутация на вирус някъде в Китай.

Ключово в тази категория е и противопоставянето на аналитичното и интуитивното мислене, като вторият тип се свързва със склонността ни да вярваме в конспирации. Повечето от нас мислят интуитивно в ежедневието си, тоест разчитаме на емоционални инструменти, с които си служим за вземане на решения и комуникация. Пример е поръчването на ястие в ресторант – избираме си вечеря на базата на това каква храна обичаме или искаме, а не калкулираме прецизно и с часове най-изгодния и най-рационален от всяка гледна точка избор. Именно тази внимателна пресметливост, която свързваме и с научния метод, е аналитичното мислене.

Противно на клишето, няма хора, които да са в едната или в другата категория – способни сме и на двата вида размишление. Но интуитивното мислене е ежедневие и инстинкт, докато аналитичната мисъл трябва да бъде тренирана и в много редки случаи идва даром. Способността да се мисли аналитично намалява вероятността да вярваме в конспирации и вероятно е причината хора с по-висока степен на образование да имат по-добри шансове да устоят на дезинформацията – добрата академична среда предполага активно изграждане на аналитично мислене в продължение на години. Но както споменахме по-горе, образованието не е еднозначен и сигурен фактор.

Решението се крие в общността

Невъзможно е да изброим всички променливи, които влияят на вярата в конспирации. Но определени социални фактори, за които носим както колективна, така и индивидуална отговорност, остават проблемни в България. Не е необходимо образованието да бъде с висока степен например, ако ефективно изгражда критична и аналитична мисъл, както и осъзнатост за психологическите аспекти, които ни правят склонни към реакция и податливи на манипулация. Следват фактори като качеството на живот, достъпът до различни източници на култура и информация, както и нивото на медийна и технологична грамотност.

Медийната среда е от основно значение. Когато ролята на медиите е не да бъдат стожери на истината и фактите, а рупори на властта, която с радост легитимира дезинформацията, когато е в нейна полза, няма как да искаме от обществото да има доверие в официална информация от какъвто и да е характер. Човешките същества разчитат на опит, а опитът на българина с официалните институции и медии е горчив. Опростачването на ефира, гоненето на сензации, подвеждащото представяне на данни и статистика, както и даването на трибуна на всякакви псевдоексперти и псевдоанализатори имат по-голям принос за общественото недоверие в контекста на здравната криза, отколкото която и да е отделна личност. Журналистите носят професионална отговорност да „преведат“ научния и политическия дискурс на достъпен за масовия зрител език.

Именно недоверието в институциите и властта е сред основните предпоставки за вярата в алтернативни теории и откровени лъжи, които са заплаха за общественото здраве не отскоро – подобни кризи е имало не само с ваксинацията като цяло, но и с епидемии от СПИН например. Тоест нямаме нови феномени, нито уникална за България ситуация; настоящата пандемия по-скоро катализира количествени натрупвания, игнорирани през годините. Но слабата способност на властта в България да предлага разумни решения не дава надежда за позитивна промяна, каквато виждаме на други места: щатите Арканзас, Орегон, Вашингтон и Калифорния разрешават отказ от ваксина например, но само ако родителите преминат през административен процес с ясна отговорност за действията си, плюс обучение по темата.

В такъв случай остава действието на индивидуално ниво. Тъй като у нас дезинформацията е мейнстрийм, ще трябва рано или късно да се научим да разговаряме един с друг и да търсим работещи решения в името на общото добруване. Подигравките и възмущението не са солидна стратегия в справянето с конспиративното мислене: именно хора, които се възприемат като маргинализирани или заплашени от обществото, са по-склонни да вярват в заговори. Вярата в суеверия и конспиративни теории играе ролята на механизъм, чрез който личността си обяснява чувството на изключване и изолация, сочат проучвания. По-уязвими са и членове на групи или социални прослойки, които се възприемат като хора с по-нисък статус поради етническия си произход или финансовото си състояние; също и хора, които виждат себе си като губещи от политическото или социалното статукво.

Вярата в конспиративни теории е изключително устойчива и не се поддава на корекция лесно. Към момента изследванията сочат, че изреждането на факти и аргументи не е достатъчно. Но послания, концентрирани директно върху дадено невярно твърдение, са по-ефективни от абстрактна оборка на теорията или представяне на съвсем нови контрааргументи. Разпространяването на добри практики и проверени твърдения би спомогнало повече за борбата с дезинформацията, отколкото подигравките. Друга алтернатива е стимулиране на аналитичното мислене с въпроси и ресурси, представени в рамките на приятелски разговор например.

Но най-ефективната стратегия остава превенцията. Експеримент показва, че участниците, на които са представени доказателства преди излагането им на дадена конспиративна теория, са по-малко склонни да ѝ повярват. „Когато хората нямат възможност да изградят защита срещу заблуждаващата информация, тя е по-убедителна“, заключават учените. Част от начините за изграждане на тази защита или поне за редуциране на поляризиращия ефект, който имат конспиративните теории, е спокойният разговор, свободен от предразсъдъци. Защото в крайна сметка всичко е въпрос на психология – дори масовата психоза.

Автор: Йоанна Елми, с благодарност към тоест

Заглавна снимка: GoToVan / Flickr

Коментари

Още новини