„Политическите процеси на Разград” от Димитър Петков – българската администрация по време на комунизма (откъс)

В „Политическите процеси на Разград” Димитър Петков ни спуска в самата сърцевина на малката и на голямата история: как България се променя по време на комунизма, разгледано през призмата на един административен район – този на Разград.

По книжарниците излезе „Политическите процеси на Разград” от Димитър Петков – прецизно и проникновено изследване на историята на Разград от края на Втората световна война до първите години на Студената война, през призмата на която е разказана политическата и обществена съдба на цялата държава.

На 9 септември 1944 г., рано сутринта, в България се извършва държавен преврат. На власт идва коалиционен кабинет на Отечестве­ния фронт, в който определяща роля играят комунистите. През следва­щите месеци и години българското общество е обхванато от поредния дълбок граждански конфликт в своята история, който в крайна сметка довежда до налагането на тоталитарна комунистическа власт в стра­ната. Тази власт става възможна не защото българските комунисти са толкова силни и политически добре подготвени да я наложат, а защото външният фактор го позволява и определя.

От България на практика не зависи нищо. Както в края на Първата световна война, така и сега, в края на втория световен военен сблъсък, българската държава е на скамейката на победените стра­ни.

Тези исторически процеси намират логично следствие и проявление върху „малката история“ на Разград и неговата администрация. „Политическите процеси в Разград” разкрива механизмите, с които провинциалната форма на тоталитарната комунистическа власт е наложена в Разград, и сливането на партийната комунистическа политика с държавната обща политика.

Каква е политическата история на Разград? Какви промени настъпват административно след идването на комунистическата власт? Как се променят градът и районът в края на Втората световна война и през първите няколко години на Студената война?

Разказът в „Политическите процеси на Разград” от Димитър Петков няма за цел да слага историческа присъда, или да заклеймява някого. Той е едно предупреждение, защото показва как широко прокламирани социални и демократични идеи могат да се използват за установяване на един тоталитарен режим на управление. Това е микроистория на Разград, в която се отразява съдбата на цяла нация и държава в края и след Втората световна война.

Из „Политическите процеси в Разград”

Димитър Петков

ПЪРВА ГЛАВА

МАЛКИЯТ ГРАД В КРАЯ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Влизането на съветските войски в Разград

Втората световна война не е като всички останали войни, които са водени дотогава. Защото не става въпрос само за броя на жертвите по бойните полета или пък за степента и мащабите на разрушенията. Иде реч и за нещо друго, което ще определя облика на следвоенния свят – нещо, което Сталин формулира много ясно в края на самата война. Пред един от известните и важни югославски комунисти по това време – Милован Джилас, станал по-късно отявлен дисидент в югославското „комунистическо царство“ на Тито, съветският ръково­дител уточнява, че всеки, който окупира дадена територия, всъщност получава и правото да наложи своята обществено-политическа систе­ма върху нея. Та, в този смисъл „Втората световна война не е като предишните“ за Сталин и тя няма да се разглежда само през статисти­ческите данни за жертвите, нанесените щети и репарациите. Ще става въпрос за нещо много по-различно.

Това обяснява защо и с каква цел Съветската армия влиза в България през септември 1944 г. При очертаващата се победа над Гер­мания за Сталин е важно да започне да оползотворява политически военните успехи на съветското оръжие. Кремъл определя обявения от кабинета на Константин Муравиев неутралитет като изгоден за Германия и на 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България, скъсвайки с нея дипломатическите си отношения. На­ влизането на съветските войски на българска територия дава възмож­ност на Кремъл да поиска преразглеждане на текста на примирието с България и да участва в неговото подписване. С други думи, това е нужната съветска стъпка към превръщането на българската държава в съветски сателит по смисъла на изказаното от Сталин гледище.

Така съветските войски влизат в Разград. Това става на 8 септем­ври 1944 г., следобeд към 17 часа. Градът „беше между първите… в страната“, в които Съветската армия влиза, което става факт по чисто географски причини, а не поради някаква негова стратегическа важ­ност. Същия ден, 8 септември, сутринта, Военният съвет на фронта с главнокомандващ армейски генерал Феодор Толбухин издава заповед № 0147 „За преминаване на румънско-българската граница от войски­те на Трети украински фронт“. Преди обяд предните отряди на ар­мията прекосяват границата. Самата 46-та армия на Трети украински фронт получава следната задача – да настъпи по направлението Си­листра – Кубрат – Русе и Силистра – Исперих – Разград. Командващ армията е генерал-лейтенант Иван Шлемин. Съветските войски влизат в Разград откъм Исперих, както бе посочено вече по-горе – към 17 часа, на 8 септември 1944 г. Това са войниците от 183-ти гвардейски стрелкови полк на 46-та армия от Трети украински фронт. А на 9 сеп­тември в града навлизат и редовните военни части на същата 46-та армия. При навлизането на съветските войски в центъра на Разград се прави импровизирана трибуна. Съветски офицер приветства жители­те на Разград. „От името на гражданството“, както може да се прочете в комунистическата литература, комунистите Неделчо Чобанов и Ве­селин Жечев „приветстват с топли думи“ съветските войски.

Самото влизане на Съветската армия в България оказва огром­но политическо влияние върху различни среди от българския народ, включително и в Разград. Това влияние се засилва от широката дей­ност на съветските политически органи. Само на 8 и 9 септември ави­ацията на Трети украински фронт разпръсква над София, Варна, Пле­вен, Разград, Нови пазар и много други селища 3 430 000 позиви на български език.

На 8 септември в Разград се получава телеграма от областната управа в Русе с директива да се вземат „най-енергично всички мерки, за да се гарантира най-спокойно и сигурно преминаването“ на съветските войски. Уточнява се, „че за всяка провокация или посегателство срещу тях, както и при безредици, създадени от населението, последиците и репресиите ще бъдат крайно тежки за цялото населено място“. Телегра­мата трябва да се разпрати бързо – така завършва директивата.

Съпротива няма. Отрядите на Толбухин, без нито един изстрел, завземат неколкостотин селища и градски центрове. Между тях не е само Разград, а и Русе, Шумен и пристанищният град Варна. В кому­нистическата литература се подчертава, че навлизането на съветските войски в Разград „се превръща в истински празник за населението в Лудогорието“ и те са посрещнати в града „с топли думи“ и „радостни възгласи на гражданите“. Съдържанието на цитираната директива обаче подсказва, че не всички са били въодушевени от навлизане­то на съветските войски. Иначе защо ще се спуска заповед с такова съдържание, ако народът истински и изцяло се е радвал на Съветската армия. Разбира се, липсва основание да се отхвърли и нещо друго – а именно, че е съществувала приповдигнатост у немалко хора, поро­дена от навлизането на съветските войски в Разград. Не разполагам с документи, които да посочат колко в действителност е било разде­лено разградското гражданство по въпроса за Съветската армия. Но определено е имало разделение. Противниците са били антисъветски настроени или антикомунисти. Близко до логиката е, че комунистите са приемали положително Съветската армия. Но дали са били само те? В историографията съществува разгърнато обяснение за поло­жителното отношение към Съветската армия и нейното навлизане в страната. И понеже ситуацията в Разград отразява тази в държавата, посоченото обяснение би могло да послужи като възможност за уточ­няване на това, че вероятно не само комунистите са били тези с при­повдигнатото настроение от влизането на Съветската армия в града. Това обяснение взима в дълбочина нагласите на обществото, а именно нуждата да се излезе от патовата ситуация, в която изпада България по това време, което логично все повече се свързва с предприемането на съвсем нова, диаметрално противоположна ориентация към държа­вите от антихитлериската коалиция, в която е и Съветският съюз. А и традиционно силните симпатии на българския народ към Русия биха могли да лежат в основата на „възторженото посрещане на съветските войски в страната“. В онези години много малко хора в България са за­познати с истинското положение в Съветския съюз, а и кой е могъл да предположи какво ще се случи в бъдеще. Колко хора са били наясно със смисъла на навлизането на съветските войски в България, също е оправдан въпрос. С други думи, основателно можем да допуснем, че кръгът на положително настроените от навлизането на съветските во­йски не се ограничава само с комунистите. Но това не означава жела­ние на онези, които не са комунисти, да се създаде точно комунисти­ческо управление – в града и в страната като цяло. През август 1944 г. за кмет на Разград е назначен Иван Халаджов от Българския земе­делски народен съюз, като заместник на управляващия града от 1939 г. Стефан Митев. През 1945 г. в документите за състоянието на Раз­градска община Разград е определен като „земеделски град“. Което пък уточнява и самата му структура. В българското общество, което се състои в този период от около близо 80% селско население, няма предпоставки за изграждане на комунистически режим на управление. Но пък и перспективите за установяване на демократична система от западен тип също не са големи. Да не забравяме, че през втората по­ловина на 30-те г. на ХХ в., наложеният в страната безпартиен режим, въпреки положителните икономически, финансови и социални резул­тати, нанася сериозни поражения върху демократичната култура на българското общество. Има логика в една оценъчна позиция, според която в онзи момент, около 9 септември 1944 г. „като че ли вътрешни­те тенденции са най-вече в полза на установяване на популистки земе­делски режим, подобен на този на Ал. Стамболийски от времето след Първата световна война“. И ако приемем, че такава е мисловната нагласа на българското тогавашно общество, би следвало да отчетем, че при Стамболийски отношенията между земеделци и комунисти се колебаят между „редки моменти на нелоялно сътрудничество“ и раз­мяна на „силни удари над и под кръста“, което впрочем се случва през по-голямата част от времето. Този комплекс от реални исторически обстоятелства, съчетани със сложно преплитане на различни проце­си, се отразява и в Разград, чието гражданство по мисловни нагласи не се отличава от жителите на останалите български градове. Сиреч, амбицията за комунистическа власт в града не обхваща преобладава­щата част от населението; водещо е желанието за преориентиране на външнополитическия курс, както е в цялата държава.