„Сделката“ от Ел Кенеди – залозите в любовта са високи (откъс)

По книжарниците излезе „Сделката“ от Ел Кенеди – първа книга от бестселъровата колежанска романтична поредица „Off-Campus“.

По книжарниците можете да намерите „Сделката“ от Ел Кенеди – колежански романс, който изправя капитана на отбора по хокей на пътя на срамежлива студентка по музика. Когато залозите са високи, всичко може да се случи.

Запознайте се с Хана. Тиха, умна, първа по успех в класа си. Тя преследва целите си без капка съмнение и е планирала всеки аспект от живота си до съвършенство. Освен когато се отнася до срещи или секс. Изкуството на съблазняването ѝ е толкова присъщо, колкото шумните купони, тоест никак.

Но има един проблем. Проблем, наречен Джъстин Кол – звездата на випуска с изваяните черти на гръцки бог. Целият ѝ стомах се преобръща в негово присъствие, а той дори не знае, че тя съществува. Ако Хана иска той да ѝ обърне внимание, ще ѝ се наложи да излезе много извън зоната си на комфорт – да направи неща, от които съзнателно е бягала от години, откакто сериозна травма от миналото изтръгва живота ѝ извън релси.

И шансът може би се е появил пред нея под формата на наглия, нахакан капитан на отбора по хокей. Гарет твърди, че може да ѝ помогне да спечели сърцето на Джъстин. Ниските му оценки заплашват да го изхвърлят от отбора, а хокеят е целият му живот. С уроците на Хана той ще успее да изкласи срока и да продължи мечтата си да стане професионален спортист. И ако за да получи помощта ѝ, трябва да ѝ помогне да се направи на интересна пред Джъстин, така да бъде.

Е, тя може и да го дразни със сарказма си, а той – да ѝ се качва на главата с нахаканото си поведение, но като цяло сделката няма как да бъде по-добра. Може би обаче отличничката има повече общо с безочливия плейбой, отколкото и двамата са осъзнавали.

Но защо би ѝ пукало за него? Гарет е далеч от романтичния интелектуалец, който е неин типаж. Защо него би го било грижа за нея? Тихата срамежливка, която никога не би свикнала с шумните партита и неговия начин на живот?

Една случайна необмислена целувка заплашва да разклати крехкия баланс... и да отведе и двамата в посока, която не са си и представяли.

Бестселъровата авторка на романтични истории, любима на читатели от цял свят, Ел Кенеди за пръв път се появява на български език. „Сделката“ е първа книга от трилогията „Off-Campus“, където всеки роман разказва самостоятелна история по коридорите на университета „Брайър“.

Из „Сделката“

Ел Кенеди

1

Гарет

Провалих се.

Провалих се, мама му стара!

Цели петнайсет години Тимъти Лейн е раздавал шестици като ментови бонбони. Какво обаче става в годината, когато аз съм в часовете му? Сърцето на Лейн спира да тиктака и ми натрисат Памела Толбърт.

Всичко е официално. Тази жена е заклетият ми враг. Само като видя романтичния ѝ почерк – който изпълва всяко свободно местенце в контролното ми – ми се иска да се превърна в Невероятния Хълк, да се нахвърля на книжката и да я накъсам.

Почти по всички други предмети имам шестици, но сега съм се обзавел с двойка по философска етика. В комплект с тройката по испанска история, средният ми успех падна главоломно.

За да играя хокей, ми трябва по-висок успех.

Обикновено нямам проблем да съм с висок общ успех. Независимо от онова, което мислят повечето, аз не съм някое тъпо спортистче. Но истината е, че нямам нищо против да ги оставя да си мислят така. Най-вече жените. Те май се кефят, че могат да изчукат огромния мускулест пещерняк, който става само за едно нещо, но тъй като не си търся сериозна връзка, случайните забивки с разни кифли, които искат само оная ми работа, ме устройва напълно. Дава ми повече време да се съсредоточа над хокея.

Само че край на хокея, ако не си вдигна успеха. Кое му е най-лошото на „Брайър“? Деканът ни настоява за отлични постижения – и в учението, и в спорта. Други колежи проявяват повече снизходителност към атлетите. В „Брайър“ обаче толерантността клони към нула.

Тези скапанячка Толбърт. Когато разговарях с нея преди часа и я помолих за допълнителни точки, тя отговори с типичния си носов говор да ходя на консултации и да посещавам работната група. Вече ходя и на двете. Така че, ако не наема някой зубър, който да си сложи моя маска и да ми изкара контролното… яко съм прецакан.

Разочарованието ми избликва като високо пъшкане и с периферното си зрение забелязвам, че някой трепва от изненада.

Стряскам се и аз, защото си мислех, че съм сам, докато се тръшкам и жалвам. Само че момичето, което седи на задния ред, се е обърнало и се е отправило към бюрото на Толбърт.

Манди ли беше?

Май Марти.

Не мога да си спомня името ѝ. Сигурно защото така и не си направих труд да попитам как се казва. Но пък е готина. Много по-готина, отколкото съм си давал сметка. Красиво личице, тъмна коса, страхотно тяло – мамка му, как е възможно да не съм забелязала това тяло преди?

Сега обаче забелязвам. Тесни дънки са прилепнали към закръглено, вирнато дупе, което пищи: „Стисни ме“, а пуловерът ѝ с шпиц деколте подчертава много впечатляващ балкон. Нямам време да се възхищавам на тези примамливи визуални клопки, защото тя ме хваща, че я зяпам, и се цупи.

– Всичко наред ли е? – пита и ме поглежда многозначително.

Измърморвам нещо под мустак. В момента не съм в настроение да говоря с когото и да било.

Едната ѝ тъмна вежда се извива.

– Извинявай, това на английски ли беше?

Смачквам контролното и изтласквам стола назад.

– Казах, че всичко е наред.

– Добре. – Тя свива рамене и продължава да слиза надолу по стълбите.

Посяга към клипборда, на който е графикът на консултациите ни. Намятам се с якето от хокейния отбор на „Брайър“, след това натъпквам жалкото контролно в раницата и дърпам ципа.

Тъмнокосото момиче се насочва отново към пътеката. Мона ли беше? Моли? М-то ми се струва точно, но останалото е истинска мистерия. Тя стиска контролното си в ръка, но аз не надничам, защото предполагам, че и тя е скъсана като всички останали.

Оставям я да мине, преди да изляза на пътеката. Сигурно джентълменът в мен се обажда, но не е това. Просто искам да огледам отново задничето ѝ, защото е адски сексапилно и след като вече го забелязах, нямам нищо против да го позяпам отново. Следвам я към изхода и неочаквано осъзнавам колко е мъничка – на едно стъпало съм под нея, а виждам над главата ѝ.

Тъкмо стигаме до вратата, когато тя се спъва в нищото и книгите, които стиска, се пръсват по земята.

– По дяволите. Толкова съм непохватна.

Тя се отпуска на колене, аз след нея, защото макар да казах нещо друго преди малко, мога да се държа като джентълмен, когато искам, а в случая благородството изисква да ѝ събера учебниците.

– Няма нужда. Всичко е наред – настоява тя.

Ръката ми обаче вече е върху контролното и аз оставам с отворена уста, когато виждам оценката ѝ.

– Мама му стара! Имаш шестица, а? – питам.

Тя се усмихва пренебрежително.

– Да, знам. А мислех, че съм се провалила.

– Леле, боже. – Имам чувството, че съм се натъкнал на скапания Стивън Хокинг и той е поднесъл тайните на Вселената под носа ми. – Може ли да ти прочета отговорите?

Тя отново извива вежди.

– Доста нахално от твоя страна, не мислиш ли? Двамата с теб дори не се познаваме.

Извивам очи.

– Сладурче, не те карам да се съблечеш. Просто искам да ти погледна контролното.

– Сладурче ли? Сбогом, нахалнико, здрасти, самонадеянико.

– Госпожице ли предпочиташ да ти казвам? Може би госпожо? Бих се обърнал към теб по име, но не го знам.

– Че как ще го знаеш. – Тя въздиша. – Казвам се Хана. – След това млъква многозначително. – Гарет.

Добре де, пообърках се с това М.

Не пропускам начина, по който набляга на името ми, сякаш казва: „Ха! Аз пък знам твоето, скапаняко!“.

Тя си събира останалите книги и се изправя, но аз не ѝ подавам контролното. Скачам и започвам да го разлиствам. Докато преглеждам отговорите ѝ, настроението ми съвсем се скапва, защото, ако Толбърт иска подобен анализ, аз съм яко прецакан. Има причина да съм отличник по история, за бога – аз съм добър във фактите. Черно и бяло. Това се е случило с някого си еди-кога си и това е резултатът.

Отговорите на Хана са съсредоточени над теоретични простотии и как философите биха отговорили на различни морални дилеми.

– Благодаря. – Подавам ѝ книжката, след това пъхвам палци в гайките за колан на дънките. – Слушай. Ти би ли… какво ще кажеш… – Свивам рамене. – Нали се сещаш…

Тя свива устни, сякаш се опитва да не прихне.

– Всъщност не знам.

Изпускам сдържания дъх.

– Ще ми даваш ли частни уроци?

Зелените ѝ очи – най-тъмният оттенък на зелено, който съм виждал, обрамчени от гъсти черни мигли – се променят от изненадани към скептични в рамките на броени секунди.

– Ще ти плащам – бързам да добавя.

– Ами… Ъ… Да, разбира се, че ще ми плащаш. Само че… – Тя клати глава. – Извинявай, но не мога.

Едва потискам разочарованието си.

– Хайде де, направи ми услуга. Ако прецакам нещата, общият ми успех ще се срине. Моля те. – Отправям ѝ усмивка, която подчертава трапчинките ми и безотказно кара момичетата да се топят.

– Да не би това обикновено да действа? – пита любопитно тя.

– Кое?

– Тази хитра момчешка усмивка… Помага ли ти да си постигнеш твоето?

– Винаги – отвръщам без колебание.

– Почти винаги – поправя ме тя. – Виж, много се извинявам, но наистина нямам време. И без това се опитвам да жонглирам с училище и работа, а с наближаването на зимния концерт ще имам още по-малко време.

– Зимен концерт ли? – питам недоумяващо.

– Да, забравих. Ако не става въпрос за хокей, значи не попада в полезрението ти.

– Кой сега стана самонадеян? Ти дори не ме познаваш.

Следва секунда колебание, след това тя въздиша.

– Аз уча музика. Факултетът по изкуства организира два големи концерта всяка година – зимния и пролетния. Зимният осигурява стипендия за пет хиляди долара. Много е важен. Известни лица от индустрията идват от цялата страна, за да го гледат. И агенти, и продуценти, и търсачи на таланти… Така че, колкото и да ми се иска да ти помогна…

– Няма да го направиш – мънкам аз. – В момента изглеждаш така, сякаш нямаш ни най-малко желание да разговаряш с мен.

Небрежното ѝ свиване на раменете сякаш казва: „Спипа ме“, и ме дразни адски много.

– Трябва да отида на репетиция. Съжалявам, че си се провалил, но ако това ще те успокои, останалите също не са изкарали контролното.

Присвивам очи.

– Не и ти.

– Нищо не мога да направя. Толбърт, изглежда, приема добре моите глупости. Това е дарба.

– Искам твоята дарба. Моля те, учителко, набий ми в главата как да редя такива глупости.

Още две секунди и ще падна на колене, за да продължа да я моля, но тя отстъпва към вратата.

– Нали знаеш, че има работна група? Мога да ти дам номера на…

– Вече съм записан в нея – мънкам аз.

– Ами тогава не мога да направя нищо повече за теб. Успех на поправителното контролно. Сладурче.

Тя изскача навън и ме оставя да гледам след нея. Бесен съм. Направо невероятно. Всяко момиче в този колеж би отрязало скапаната си ръка само и само да ми помогне. А тази? Избяга така, сякаш я накарах да убие котка, за да я принесем в жертва на сатаната.

Сега се озовавам в същото положение, както преди Хана, чието име не започва с М, да пробуди в мен надежда.

Прецакан съм яко.