Топлина, човечност и надежда в трогателния роман „Обещанието“ от Луси Даймънд (откъс)

Новият роман на Луси Даймънд (автор на „Почти перфектната почивка“) – „Обещанието“ – подготвя читателя за емоционално лято по стъпките на изкуплението и истинската любов.

По книжарниците вече можете да намерите „Обещанието“ от Луси Даймънд – новия роман на авторката на „Почти перфектна почивка“. Топлата, човешка история на Даймънд разказва за значението на семействата, които създаваме, обещанията, които се опитваме да спазим, и тайните, които мислим, че сме оставили в миналото.

Когато Патрик Шепърд умира при неочаквани и внезапни обстоятелства, той оставя след себе си любящо семейство и брат, обхванат от съкрушителна мъка. За Дан Шепърд единственият начин да намери покой след последната вечер, прекарана с Патрик преди смъртта му – вечер, завършила с грандиозен скандал, заради който Патрик тръгва сам по тъмните улици и намира смъртта си – е да поеме делата на брат си и да помогне на семейството му да се справи.

Зоуи и децата ѝ са в безизходица. Животът им не просто е изтръгнат от корен заради внезапната загуба на Патрик, но и финансови неуредици, оставени от него, заплашват съвсем да ги изкарат от баланс. Зоуи не знае как да се справи. Колко точно не ѝ е казвал мъжът ѝ?

Докато отчаяно се опитва да завърже отново връзките и да изгради мост между себе си и съсипаното семейство, Дан започва да разбира, че наследството на брат му не е толкова съвършено, колкото е било привидно. Патрик е имал тайни. Патрик е изричал лъжи.

Когато неочаквано разкрива тайна от миналото на брат си, която ще промени живота на всички негови близки, Дан знае, че рискува да разбие сърцата на семейството му отново. Готов ли е да поеме този риск след цялата вина, която има да изкупи?

Но някои тайни не са готови да останат в миналото.

Романът на Луси Даймънд „Обещанието“ съдържа всичко в себе си – мистерия, романс и драма за семейството и куража да протегнеш ръка, дори когато сам скърбиш. Сърдечната и красиво написана история за любовта и скръбта показва силата да продължиш напред. Дори когато изглежда невъзможно.

Из „Обещанието“

Луси Даймънд

– О – промълви Зоуи с очевидна липса на ентусиазъм, когато отвори вратата и го видя насреща си. – Здравей. Два пъти в един ден.

Избърса ръцете си в домакинска кърпа на сиви и бели райета и едва тогава, твърде късно, Дан осъзна, че май наближаваше пет и половина и тя сигурно бе заета да приготвя вечеря. Сред всички теми, по които бе размишлявал, докато караше велосипеда си по крайречната алея, точно тази не му бе дошла наум. Добро начало, Дан, помисли си с въздишка.

– Здравей – каза ѝ. Забеляза сконфузен, че тя все така не се усмихваше. – Може ли да вляза? Просто исках... – Замълча смутено. Канеше се да изрече: Просто исках да дойда да видя как сте, но думите му се сториха крайно банални, след като му бе отнело тъй дълго време да се занимава с това. – Наминах да кажа здрасти – изрече немощно вместо това. – Отново.

Тя повдигна едно рамо, а устата ѝ оформяше права линия, като че не ѝ бе много драго, задето се е отбил, но все пак отвори по-широко вратата пред него.

– Благодаря – каза той и качи колелото си по стълбите.

Внимаваше да не остави мазна диря, като го подпря на кремавата стена, и в този момент погледът му попадна на висяща наблизо снимка: на Патрик и Зоуи, разписващи се в регистъра на сватбения им ден. Патрик беше облечен в най-хубавия си тъмносив костюм с бял карамфил в бутониерата, а гъстата му тъмна коса бе спретнато подстригана. Лицето му бе обърнато към Зоуи и на него бяха изписани такива любов и обожание, че на Дан му запари на очите, като го гледаше. Да сме заедно, докато смъртта ни раздели. О, Патрик, помисли си, внезапно отново неутешим. Как бе възможно брат му да го няма вече, да не се приближи отнякъде, за да го шляпне по гърба и да му предложи бира? Добре ли я караш, приятелче?

Да, прилично. А ти?

– Прощавай – каза, осъзнал, че стърчи там в безмълвна скръб.

Помисли си, че е бил прав за тишината в къщата. Атмосферата бе като на затаен дъх. Като на потиснато ридание.

– Та си рекох... ъъ... Може ли да поговорим?

– Добре – отвърна тя, без да помръдне. Наистина го мразеше. Дори не искаше да го пусне по-навътре в къщата.

– Би ли могло... – Думите заседнаха в гърлото му.

Патрик и Зоуи винаги бяха невероятно щедри домакини, настояваха да ядеш и пиеш, да останеш по-дълго – Ама закъде бързаш, седни, почерпи се! – само че днес неприязънта струеше от нея на вълни. Махни се, махни се, казваше езикът на тялото ѝ. Трябваше да го спреш. Сега щеше да е жив и да е тук, ако не беше ти.

Дан се насили да завърши изречението.

– ... да идем в кухнята?

– Добре.

Тя се обърна и тръгна по коридора към голямата, изпълнена със светлина кухня. Той си спомняше кога направиха тази пристройка към къщата. Гейб тъкмо се беше родил. Итън, който трябва да бе около четиригодишен тогава, се плашеше от веещите се листове от синя пластмаса в края на стената. Тази стая бе сърцето на дома с дългата си дъбова маса, на която често се сервираше допълнително за отбили се приятели. Пластовете и текстурата на семейния живот, кипял тук, бяха видими навсякъде: по стените семейни снимки в рамки от разни ваканции, постери в стил ар деко редом с рисунки, правени с пастели; колекция от пъстроцветни чаши на точки по рафта, а между тях – разнородни глинени съдове, изработени в училище; сертификати, прикрепени към хладилника за добър правопис, за футболни умения, за постижения по рисуване.

Днес помещението създаваше различно усещане. Може би заради това че следобедната светлина бе по-слаба от обичайното, но определено налице бе известна запуснатост. Някои от растенията в саксии на прозореца бяха изсъхнали, с покафенели листа. До кофата за боклук имаше кашон за рециклиране – пълен с картонени опаковки, празни кофички от йогурт и консервени кутии, – който чакаше сортиране. Случайни вещи лежаха разхвърляни тук и там: книги от библиотеката, неотворена поща, пакетче с анкерпласт, ролка скоч, скъсано колие, таблица за правопис... Един рицар от комплект „Лего“ се бе килнал върху съдчето с масло и Дан го изправи, като се почуди къде са децата. Имаше усещането, че е влязъл в алтернативна вселена, такава, която не бе в синхрон с реалния живот.

– Съжалявам за бъркотията – каза Зоуи. Звучеше предизвикателно, сякаш очакваше критика. – Тъкмо приготвях вечерята.

– Да, и аз съжалявам – отвърна той като ехо, несигурен какво друго да каже.

Под грила бяха строени наденички. В тенджера на печката вряха картофи, на плота имаше дъска за рязане с купчина обелени моркови върху нея.

– Мога ли... да помогна с нещо? – заекна Дан.

Сега му хрумна, че не се бе сетил да донесе поне дребен подарък, и се наруга. Нито цветя, нито вино, нито изобщо нещо в знак на предложение за мир.

– Няма нужда – отвърна тя. – Искаш ли нещо за пиене? Ще продължа с готвенето, ако не възразяваш.

– Ни най-малко – увери я той. Не можеше да се накара да приеме питие, въпреки че устата му беше пресъхнала. Нищо друго повече не би могъл да вземе от нея. – Ъъ... та така – подхвана. – Аз просто... – Спря се в опит да си припомни речта, която си бе съставил на път за тук. Тогава му бе изглеждала смислена, дори благородна, но сега точните думи му убягваха. – Дойдох да се извиня, че не съм се отбивал цяла вечност, само че имам желание да помогна – успя да изрече. Аз също тъжа, искаше му се да каже. Напълно съсипан съм. Днес за пръв път се обръснах от две седмици насам. – Искам да подкрепя теб и децата – продължи. – Да бъда насреща за всички вас. Така че ако има нещо, което мога да направя...

– Мамо! Той ме удари – викна Бий в този момент, като нахлу в кухнята подобно на малко разбесняло се торнадо. – Гейб ме удари с дистанционното. Ето тук! – Кипяща от негодувание, тя посочи към слепоочието си, където имаше червено петно. – Виждаш ли?

Раменете на Зоуи се сковаха.

– Гейб – викна тя немощно. – Какво казах? Ако не се разбирате за телевизора, екранът просто угасва. Чу ли ме?

– Ти каза, че ще му забраниш ексбокса, ако го направи пак – побърза да я подсети Бий. – Хайде, забрани му го, мамо!

– Заета съм в момента – отвърна Зоуи, без да се обръща, като се залови да реже нов морков.

– Здравей, Бий – обади се Дан. Ето възможност да свърши нещо полезно. – Искаш ли да сервираме, та да помогнем на мама?

– Това е задължение на Итън – заяви тя и отново изхвърча навън. – Гейб? Мама каза, че си бил лош, много лош! – чуха я да крещи. – Пипнеш ли ме пак, мъртъв си!

Зоуи потрепна при тези думи на дъщеря си, но преди Дан да е успял да каже нещо, в кухнята влезе Итън.

– Какво има за вечеря? – попита. – О, здрасти, чичо Дан.

Итън беше източен и слаб, с бледо лице, големи квадратни очила и буйна червеникавокестенява коса. Беше тихо момче, разсъдливо и артистично, което създаваше впечатление, че гради цели светове в безграничната си фантазия. Още като мъничък бе много сериозен и сипеше един след друг все мъчни въпроси. Сега беше на четиринайсет и все така си падаше малко чудак. Патрик се бе притеснявал как ще се впише в гимназията – „Не е като другите деца, ще му стъжнят живота“, изказал бе веднъж тревогите си пред Дан, – но засега Итън, изглежда, оцеляваше без травми.

– Наденички и картофено пюре – отвърна кратко Зоуи.

– Здравей, приятелче – обърна се към него Дан. – Как е училището?

После мигом се сконфузи. Първо, Итън не беше от тия, на които прилягаше обръщението „приятелче“. Второ, никое хлапе не обичаше да го питат „Как е училището?“, беше най-скучният въпрос на света.

– Работиш ли над някоя нова скулптура в момента? – побърза да добави, сякаш имаше нужда да докаже, че е поопознал племенника си.

– Не, спрях да посещавам школата.

Итън извади прибори от чекмеджето и започна да ги реди на масата.

– О, много жалко – промърмори Дан и изправи една вилица, като смътно си спомняше колко радостен беше Итън, че са го приели там – някакво модно ателие в Уондсуърт, където творяха всевъзможни странни и красиви произведения от тел, парчета метал и глина. – Защо така?

– Не мисля, че е нужно да говорим пак на тази тема – обади се Зоуи и изсипа нарязаните моркови в тенджера с вряща вода.

На бузата на Итън потрепна мускулче и той тресна един нож върху масата с такава засилка, че го завъртя в кръг. После изфуча навън от стаята.

– Добро попадение – промърмори Зоуи и направи гримаса.

– Съжалявам – изрече Дан за стотен път, както му се стори, откакто бе дошъл. – Не знаех.

Зоуи се извъртя към него с гневен поглед.

– Ами не, Дан, откъде ще знаеш. Нямаш и най-малка представа какво се случва. – Тя захлупи с трясък тенджерата, а синият пламък отдолу потрепна в отговор. – Идваш тук и само блееш „Съжалявам“ отново и отново, сякаш това ще промени нещо. Няма полза. Твърде много закъсня!

– Съжалявам – изтърси пак той, преди да успее да се спре. – Но разбери, аз наистина искам да помогна, аз...

– Не, ти разбери – заяви тя и скръсти ръце пред гърдите си, но тогава Бий отново нахълта в кухнята, като този път виеше силно.

– Той ми изви ръката зад гърба. Боли ме! Май е счупена!

Зоуи се вцепени, изглеждаше сякаш всеки миг ще рухне напълно.

– Каза, че искаш да помогнеш, така ли? – обърна се тя към Дан с такава ярост, че той го усети като атака. – Наистина ли искаш да помогнеш?

– Да, разбира се – избъбри. Досети се, че тя вероятно ще го помоли да вразуми Гейб. Или да налее вода в чаши за вечерята. Или да дойде утре и да окоси градината, която изглеждаше доста запусната.

– Чудесно – отсече тя с треперещ глас. Вдигна ръце във въздуха в знак, че се предава. – Тогава поеми всичко тук. Вечерята, децата... всичко. Аз излизам.

– Какво... къде? – смаян попита Дан, но Зоуи вече крачеше към вратата.

– Мамо! – писна Бий и хукна подире ѝ. – Не си отивай! Върни се!

– Ама какво става...? – попита Итън, когато първо майка му, а после и сестра му профучаха покрай него.

В антрето Бий бе прегърнала майка си през краката.

– Мамо, не! – ревеше с пълно гърло. – Не ме оставяй!

– Стига си драматизирала – рече Зоуи и пъхна връзка ключове в джоба на джинсите си. – Не си отивам завинаги. Просто имам нужда да се махна. – Тя отдели момиченцето от краката си. – Да слушате чичо си – подвикна на излизане.

– Мамо! – викна Бий, когато външната врата се затвори. През червените и зелени шарки на прозорчето се виждаше как Зоуи закрачи бързо по пътеката, после излезе на тротоара. Дан само примигна и тя беше изчезнала. Междувременно Бий вече се търкаляше по мокета, разплакана и сополива. Изгубила бе неотдавна родител, напомни си Дан. Трябваше да бъде търпелив с нея, не да ѝ се дразни.

– Всичко е наред – каза, като коленичи до нея. Докосна я по рамото предпазливо, сякаш тя бе диво животно, но Бий блъсна дланта му и изхлипа. – Мама скоро ще се върне. Отиде само да се поразходи. Ще ми помогнеш ли да сервираме вечерята?

– Не, искам си мама!

– Не ѝ е позволено да сервира – намеси се неуместно Итън. – Малка е още. Само ще вземе да разсипе нещо и да се изгори.

– Ама няма! – викна Бий с лице към пода и ритна с крак, като за малко не улучи Дан в слабините.

– Хей – задавено изпъшка той и се отмести. – Хайде, няма нищо – изрече от безопасна дистанция. – Стани сега и... – Помъчи се да измисли нещо. – Ще ми помогнеш да смачкаме картофите. Обзалагам се, че ще се справиш отлично.

Бий нищо не каза, само отново зарита с крака и за симетрия заблъска с юмручета по пода, а пъстрата опашка на гащеризона ѝ еднорог подскачаше при всяко движение.

– Искам си мама. Мамоо!

– Остави я – посъветва го Итън и тръгна към кухнята. – Опитва се да спечели внимание. Всеки ден е такава, писнало ми е вече от нея.

Дан се поколеба, почувствал се безпомощен. Бий звучеше искрено разстроена, не можеше просто да я остави тук. Какво друго би могъл да предложи на племенницата си освен мачкане на картофи?

– Ъъ... – подхвана, но съзнанието му беше изпразнено.

Преди обаче да измисли нещо, от кухнята долетя вик.

– Чичо Дан? Известно ли ти е, че наденичките се подпалиха?