Системният расизъм и сексизъм в българското кино: разговор с Теодор Ушев

Разбиранията на българското общество се разминават радикално с модерните възприятия в света, смята Теодор Ушев. Пред ДВ той обяснява защо в българската селекция за Оскар вижда "системен расизъм и сексизъм".

ДВ: Господин Ушев, предизвикахте вълнение в киносредите като обвинихте в сексизъм подбора на нашите предложения за Оскар през годините в категорията "Най-добър чуждоезичен филм". Сред тях открихте само едно заглавие с режисьор жена - "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова. Може ли обаче това да не е дискриминационно отношение, а непредубедена оценка на филмите, която просто не се интересува от пола на авторите им?

Теодор Ушев: В случая става дума за рецидив. През последните години три филма с авторки жени са предизвиквали интереса на кинофоруми извън океана и в международен план – на Майя Виткова, Ралица Петрова и Мина Милева/Весела Казакова. Те бяха посечени от киносредите в България, а кариерата им възпрепятствана или направо унищожена. Което навежда на неприятни паралели с преследването на филмите на Бинка Желязкова и Ирина Акташева. Трябва ли да минат 30 години, както с техните филми,  за да открием, че "Привързаният балон" или "Понеделник сутрин" са сред най-добрите български филми, правени някога, и те по чиста  "случайност" са дело на жени? Те са били цензурирани от комунистическия режим, а авторките им са били тормозени. С какво се различава днешното ни "демократично общество" от комунистическата цензура?

Жените творци имат нужда от трубуна. От показ, осветление, подкрепа. Те имат много да кажат, има много неразказани женски истории, които вълнуват и са потресаващо силни и честни.

Разбирам желанието за оценка само по естетически критерии. Но през 20-те години на 21-и век тенденцията в съвременните изкуства е "women first" ("жените са с предимство" - б.р.). Не можем да игнорираме "конюнктурата", колкото и да ни се повръща от тази дума. Оценката и успехът за изкуството винаги е била свързана с нея. Например: в началото на 80-те години бяха поляците, в средата - гей-тематиката и проблемът ХИВ, в края на десетилетието руснаците и техният соц-арт. В началото на 70-те хипи движението, индийската екзотика и т.н. Въпросът кои художествени артефакти остават е друг. Кийт Харинг, Жан-Мишел Баския, Фасбиндер останаха, Ангър - не. "Коса" остана, Вайда остана... Но това вече е надлична селекция.

Прочетете цялото интервю на Дойче Веле

Снимка: By Lëa-Kim Châteauneuf

Коментари

Още новини