Или нещо повече за "анатомията" на тоталитарния режим и как той убиваше съпротивата
И днес в поредицата си "100 въпроса за тоталитарната държава" продължаваме да отговаряме на въпроси на млади хора за времената на комунистическия режим 1944-1989 г. в България. "Ако е било толкова лошо, защо хората не са се вдигнали и не са свалили комунистите, както правим сега?", пита 26-годишният Димитър от Благоевград.
Справедлив въпрос. Краткият му отговор е в самата природа на тоталитарния режим. За разлика от авторитарния или военния, той унищожава още в зародиш всяка съпротива. Философът и дисидентът Желю Желев, който стана първият демократично избран български президент през 1990 година, е обяснил тази разлика в труда си “Фашизмът”*, заради който беше репресиран по времето на комунизма.
"Фашизмът" беше задълбочен анализ на тоталитарните режими в Европа и особено на националсоциализма в Германия през първата половина на ХХ век. Аналогиите с комунистическия режим обаче се налагаха от самосебе си. Затова книгата беше забранена, а авторът ѝ уволнен и интерниран в дълбоката провинция.
Особеност на българския тоталитарен режим беше, че той не беше разрушен от народа, а имплодира сам под натиска на комбинация от фактори - икономическа несъстоятелност, международна изолация и вътрешни междуособици. Казано простичко, бившите комунисти сами свалиха от власт своя остарял политически елит, който се беше превърнал в техен нетен пасив, за да инсталират на негово място нов, по-модерен, и с него да оцелеят в променящата се вътрешна и международна политическа среда, като трансформират изчерпаната си политическа власт в икономическа. Трябва да признаем, че в голяма степен успяха и това е коренната причина в България демократичните и пазарните промени да са бавни и половинчати - със съответните последствия за начина на живот на населението.
Терминът “тоталитарен” идва от “тотален”, т.е. пълен, всеобхватен, всеобемащ. Такъв е контролът, който тоталитарните режими - комунистически, националсоциалистически или фашистки установяват върху живота на обществото.
Тоталитаризъм означава на първо място ликвидиране, включително физическо, на всяка опозиция и инкриминиране на опозиционните прояви. Несъгласието, дори най-плахото, потенциално води към лагер, затвор или направо към подземията на Държавна сигурност и оттам - към небитието. В окупираната от Съветския съюз България този процес започва още с т.нар. Народен съд, когато през февруари 1945 г. е ликвидирана физически голяма част от политическия и интелектуалния елит на нацията. В следващите години комунистите постепенно ликвидират съюзниците си в отечественофронтовското правителство и заграбват цялата власт.
Унищожаването на опозицията води към друга основна черта на тоталитаризма - установяване на еднопартиен режим. В комунистическа България имаше две партии - Българска комунистическа партия (БКП) и сателитният ѝ Български земеделски народен съюз (БЗНС). Земеделският съюз никога не противоречеше на БКП и имаше декоративна роля - да имитира, че “демокрацията” е “народна”, че властта е на “трудещите се”, които се деляха на работници и селяни. Предполагаше се, че БЗНС представлява вторите.
Интелигенцията не принадлежеше съм "трудещите се". Оттук тя имаше второстепенна, подчинена роля и подлежеше на постоянен контрол и превъзпитание, поради склонността ѝ да мисли независимо. Работниците и селяните, главните движещи сили на революцията, трябваше да следят интелигенцията да бъде “народна”, т.е. да не се отклонява от това, което “движещите сили” ѝ диктуват. Всъщност, този който диктуваше, беше комунистическата върхушка, т.нар. “номенклатура”, която бързо заграби цялата политическа власт, тури ръка върху репресивния апарат и се отчужди от класите, от които произхождаше и претендираше да представлява.
Прочетете цялата статия на Клуб Z
Снимка: На снимката са президентите Желю Желев и Джордж Х. У. Буш 1990 г. / Public Domain, https://commons.wikimedia.org/
iskrata.bg 
