Приказното продължение на „Змей закрилник" е вихър от древни обичаи и смайващо въображение.
Народните приказки на магнетичния Северозапад оживяват отново в „Змей побратим“ – очакваното продължение на фантастичния роман „Змей закрилник“ от видинчанката Симона Панова. Опияняващата история ни представя старите легенди през призмата на съвременно фентъзи, в което се срещат пътищата на змейове и обикновени човешки същества.
Във втория роман действието се развива още по-стихийно, а героите се изправят пред сериозни изпитания и неочаквани обрати. Авторката ни повежда из видинските улици и по тайнствените пътеки край Белоградчишките скали, където триглави лами и ловци на змейове, прелестни самодиви и подмолни юди водят вековните си борби за надмощие.
В юлските нощи на Горещниците древни легенди се надигат от забравата.
Жаждата за мъст изгаря Йордан Караогнянов като опустошителен пожар. Решен на всичко, за да сломи брат си Пламен, лукавият змей сключва съюз с последната юда, останала по нашите земи – коварната Вечерница. Йордан не подозира, че тя крои собствени планове, с които да наруши крехкото равновесие между юди и самодиви – въплъщенията на две враждуващи природни стихии.
Междувременно змеят закрилник Пламен бди над видинската цитадела, заедно с ламята царкиня Вида и Зора самодива. Ще успеят ли обединените им сили да възпрат опасностите, които яростта на враговете им отприщва?
Брат ще се опълчи срещу брата си, хармонията на самодивите – против хаоса на юдите. Пророчество ще се сбъдне по неочакван начин и злокобно предателство ще промени съдбите на героите и отношенията помежду им. Неукротимите характери на змея Йордан и огнената Рая ще се сблъскат челно, но дали хвърлените искри могат да разпалят пожар, способен да изпепели дори и змей?
Въображението на Симона Панова дорисува позабравените ритуали и извезва една пленителна история. На страниците ѝ кукери извиват хоро из обезлюдени села, лазарки пускат венчетата си по Дунава, а жаравата тръпне под нозете на млада нестинарка.
В духа на любимите фентъзи поредици, но стъпил на здравата основа на българския фолклор, „Змей побратим“ е роман за прошка и отмъщение, жестокост, гняв и милост.
Призоваваме ви и на нашето читателско сборище, посветено на премиерата на „Змей побратим“ Очакваме ви на 8 юни 2023 г. (четвъртък) от 19:00 ч., за да отпразнуваме заедно със Симона Панова появата на романа в магичната атмосфера на „Missia23“ (ул. „Мизия“ 23).
Входът е свободен!
https://www.facebook.com/events/1416279052560173
Симона Панова е родена през 1992 година във Видин. Израснала е край Дунава, из величествените сенки на „Баба Вида” и приказните улички на „Калето“. Оттогава обожава легендите. Прекарвa осем години във Великобритания, където завършвa университета в Ланкастър със специалност „Реклама и маркетинг” и работи на различни административни длъжности. Но зовът на родния град се оказва по-силен и със своите романи тя показва огромната си обич към него.
Из „Змей побратим“ от Симона Панова
ПЪРВА ГЛАВА
ЙОРДАН
Никога не бях залюбвал самодиви.
Е, добре де, може и да се е случвало няколко пъти – ей така, за разнообразие. Ако си безсмъртен, всичко ти омръзва в определен момент и се налага да станеш страшно изобретателен, за да не ти измрат мозъчните клетки.
По юди си бях падал по-често. Вътрешният им огън, непокорството и онази безцелна помитаща ярост ме интригуваха и блазнеха въображението ми. Самодивите обаче не ми бяха по вкуса – твърде строги, твърде праволинейни. Бяхме квит, понеже и повечето от тях не можеха да ме понасят.
Прехвърлях наум юдите, които бях заглеждал през годините, докато крачех през заснежената млада гора.
Село Върбово бе закътано в най-скришното ъгълче на Белоградчишко, между начеващите гънки на Балкана и самопоканилите се шубраци. Имаше не повече от стотина къщици: мънички, белички и потънали в храсталаци и заб- рава. Една от тях беше моя – татко ми бе разказвал, че майка ми е от това село. Рядко се вясвах по тези места, понеже повсеместната тишина бързо ми доскучаваше, ала ремонтирах наследствения си имот през някой и друг век, за да може да ме приютява в ситуации като тази.
Едно време тук се обработваше всяка педя камениста земя и в кафявите почви се раждаха картофи с размерите на канари, но през последните десетилетия гората бе настъпила досами селото. Едва-що напуснах двора и пущинакът ме погълна в ледената си паст, протегна алчно тръни към лицето ми и сплете коренищата си току под ботушите ми в коварен опит да ме повали. Устоях на порива да изпепеля всичко пред очите си и после да премина господарски по сухата обгоряла почва, прочистена от бурени и киша – стараех се да остана незабелязан, а не да крещя с пълно гърло: „Аз съм змей, хора! Змей!“.
И да се провикнех обаче, надали имаше кой да се отзове. В селото понастоящем живееха най-много десетина старци, които недочуваха, недовиждаха и не бяха особено любопитни. Райско местенце за мизантроп като мен.
Идеалното скривалище.
Сипкавите снежинки скриптяха под стъпките ми като кристалчета захар, докато си пробивах път между кривите дървета по нанагорнището. Преди години по тези глами се простираха селските лозя, но вече целият склон бе обрасъл с непроходима маса от бръшлян и подивели гижи. Скрит под две педи сняг, този възлест килим се гънеше под краката ми и всячески се мъчеше да ме спъне. По изпочупените клони над главата ми бе полепнал плътен слой скреж, а вятърът си отронваше от шипчетата му и заядливо ги сипеше върху ми.
Бе повече от ясно, че пътека няма. Вървях по усет сред неравномерните преспи по наклона, тук-таме хлътвах чак до бедрата, кършех жилавите дрянове и отмествах разклонените шипки от пътя си. Не усещах студа – дали благодарение на змейския си плам, или понеже ме сгряваха спомените за две напористи юди, които едва не ме бяха разкъсали на парчета навремето.
Наближавах целта.
При всяка крачка златният медальон отскачаше и пак се удряше в гърдите ми, подобно на неспокойно тупкащо сърце. Вече бях привикнал с постоянното му слабо придърпване към „Баба Вида“ и не ми правеше впечатление. Припомних си кой го бе поставил за последно в ръката ми и не успях да потисна злорадата си усмивка, като се сетих за Рая.
Имаше живец момичето. И ужасно се дразнеше от всяко мое действие, което ме нахъсваше да я предизвиквам още по-дръзко. Ако беше започнала да ми се умилква, както обикновено правят смъртните, отдавна щях да съм забравил името ѝ. Вместо това черноокият ѝ образ витаеше в дъното на ума ми като неосъществено желание, обещаващо ми истинска наслада, ако изпиех силиците ѝ някой ден.
Заплеснат в подобни изкушаващи мисли, на няколко пъти подминах целта си, без да я забележа. Засмях се на себе си, върнах се и се повъртях в кръг, преди най-сетне да зърна търсеното кътче. Купчината камънаци, която едно време беше самодивско кладенче, сега представляваше полусрутен зид около затрупана с изгнила шума шахта, прик- рита от перестата осанка на новопоникнал див орех.
Както казват смъртните, желязото се кове, докато е горещо. Отмъщението – също.
Приклекнах до герана и поразчистих листака и сухите клони. Зимата настървено хапеше кожата ми като изгладняло вълче, но студът се плъзгаше безсилно по едва забележимите ми люспи. Порових доста време, докато накрая не напипах нещо ледено и гладко, навито на стегнат кравай като замразено канелено рулце.
Смокът пазител.
Добре че беше изпаднал в декемврийска летаргия, иначе като нищо щеше да ме бодне със зъбки заради неуважителното ми отношение. Разположих се удобно на земята до него и внимателно допрях върховете на пръстите си до челото му. Люспите му бяха фини като моите, но също толкова корави.
Влечугото оцъкли безизразните си очи, неестествено зелени и лъскави като мъниста малахит. Съсредоточих се и извиках образа на Вечерницата в съзнанието си.
Тя имаше същия натрапчивозелен взор като смока – на пръв поглед високомерен и твърд, ала всеки миг готов да хвърли яростна искра. Приказна бе, спор нямаше, но в спомените ми лъхаше на отчаяние, а това бе най-неприятният парфюм, който според мен можеше да си сложи някоя дама, била тя юда, или смъртна.
– Ела, Вечернице – призовах я, опитвайки се да звуча смирено и ласкаво. Аз – смирен и ласкав? Едва се стърпях да не прихна. – Ела, най-могъща от всички юди! Ела да ти се поклоня...
– Идвам де! Потрай малко! – разнесе се глухо гласът ѝ в черепа ми. Звучеше отдалеко, но сякаш се приближаваше в галоп. – Ей, какъв си нетърпелив! Същи бащичко!
Засмях се на думите ѝ, притворих клепачи и се предадох на прииждащото видение.
Физически не се поместих: коленете ми останаха здраво вкопани в стръмния склон на запустялото лозе, пръстите ми – притиснати към вцепенената змия. Светът пред очите ми обаче се разми, тялото ми олекна и сетивата отказаха да ми служат. Насочих мислите си към Вечерницата и позволих на нейното съзнание да нахлуе в моето. Неприятно усещане, за щастие – мимолетно.
Миг по-късно обстановката около мен се избистри и любопитно заразглеждах съня, с който юдата ме беше обградила, за да ми се яви.
Ненужно огромна стая, пищни завеси, грандиозни мебели – пълен кич, извинявам се, „еклектика“ от стилове. Вази с карминени божури и паунови пера, подноси с кървавочервени ябълки. Златни орнаменти по тавана, златни рамки по стените, златни декорацийки по всяка повърхност, злато, злато, злато, свят да ти се завие. И блестящ прашец, покриващ всички вещи. И килима. И възглавничките. Материален или не, предпочетох да не се докосвам до нищо, за да не ми полепне брокат. Какъв ужас.
– Защо си се развикал, Данчо? – сгълча ме за добре дошъл юдата. – Така ли те е възпитал татко ти?
Ядосвах се за щяло и нещяло, понякога за дреболии. Обръщението „Данчо“ обаче оглавяваше класацията ми за най-омразни неща на света, следвано по петите от това да ми нареждат като на дете.
Вечерницата явно смяташе, че хилядолетното познанство с баща ми ѝ дава правото да ми говори снизходително и да се държи като по-възрастна и опитна от мен, макар да беше обратното. Благоразумно подминах думите ѝ – дори се въздържах от дребното удоволствие да я нарека с името, от което се бе отказала. Все пак не я бях призовал, за да я дразня, а с намерението да я придърпам във въртопа на плановете си за мъст.
– Радвам се да те видя, Вечернице! – надянах си широка усмивка и се превих в помпозен поклон, преди да ѝ целуна ръка. Пръстите ѝ бяха така натруфени с пръстени, отрупани с всевъзможни алени, черни и прозрачни камъни, че тежаха като на статуя. – Благодаря най-смирено, че се отзова на молбата ми.
– Душичка! – Юдата потупа бузата ми със свободната си длан и присви хищнически очи, сякаш искаше да ме изпепели със змийския си взор. После ме пусна и закрачи царствено из стаята, показвайки ми изкусната кройка на роклята си в гръб. Белите шевици искряха ослепително на винения фон като зениците на дебнещ в мрака звяр. Лъщящата ѝ сплетена коса се полюшваше чак до ръба на полите. – Какво желаеш, моето момче?
– Единствено да се полюбувам на очарователното ти присъствие, омайнице – изрецитирах безочливо. От острата миризма на божури главата ми туптеше болезнено. – Нищо повече.
Май попресолих манджата. Ако пред мен стоеше самодива, вече щеше да ме е отрязала, ала Вечерницата остана поласкана.
– Чаровник! – въздъхна театрално тя, спря се пред една масивна махагонова тоалетка и се взря в овалното огледало с размерите на Върбовския язовир.
Платът на роклята прошумоли, когато юдата приседна на една табуретка – пурпурна, с позлатени крака и наглед страшно неудобна. Тъмнокестенявата ѝ плитка се нагъна на пода зад нея като питомен смок. Отражението ѝ се втренчи в мен с нефритен поглед, който ме стегна като примка за дивеч.
Само че ловецът бях аз. Поне така смятах. В подобни ситуации се чудех дали жертвата ми наистина не схваща, че лицемернича, или пък играе двойна игра и всъщност тя е тази, която дърпа конците и тайно ми се присмива.
Рискувах.
– Не ми трябва повод, за да искам да те зърна, звездице. – Понякога ми идеше да си прехапя езика. Осъзнах, че съм прекалил и трябва да спра, преди да се е усетила, но вродената ми самонадеяност напираше да се изяви, така че я оставих да се развихри.
Юдата се изкиска безгрижно.
– Лъжеш, момченце – закани ми се с показалец и пръстените ѝ иззвънтяха. – Щом идваш именно днес, на първия от Мръсните дни, надали е заради „очарователното ми присъствие“.
Не ми оставаше друго, освен да се поклоня доземи. Бях установил още преди векове, че при юдите ласкателството смазва и отваря дори заключени врати. Със самодивите бе значително по-сложно.
– Е? – обади се най-сетне Вечерницата, понеже аз мълчах и се усмихвах раболепно. – Падна ли ти се късметчето в празничната питка?
– Разбира се. Все пак цялата я изядох сам.
Право в десетката.
Състраданието в очите ѝ блещукаше в себични краски. Сигурно си ме представяше на оскъдна трапеза, изморен от нескопосаното месене на хляба и поръсен с брашно като бухтичка. Отхвърлен от всички и толкова нещастен, та да съм благодарен за мъничко внимание, а и достатъчно угнетен, че да не придирям чие точно.
Досмеша ме, но се овладях, а апетитът ми се разкара окончателно.
– Бедничкият! – Юдата обърна гръб на огледалото и ме погледна право в лицето, а аз си придадох страдалчес- ки вид. – Зарязан от цялото си семейство...
– Нали за това са приятелите – примигнах невинно и тя се разкикоти.
„Леко, Йордане, да не пропаднеш в нейния капан, преди тя да се е хванала в твоя!“ – тросна ми се вътрешният ми глас.
Дали от скука, или от копнеж за компания, но през годините бях развил навика да водя непрекъснат безмълвен диалог със себе си. Вечният ми опонент – собственото ми съзнание – се изказваше арогантно, притежаваше неограничен запас от цинизъм и неизменно целеше да ме засегне. Наричах го галено „Наум“, не на последно място за да си напомням да не му отвръщам на глас.
Този път Наум ми прозвуча с тембъра на Рая и почти съжалих, че не тя седи на кривокраката табуретка пред мен. Нейният решителен отпор щеше да бъде като глътка свеж цитрусов сок в сравнение със задушливото ухание на юдините божури.
– И за какво по-точно си дошъл? – изправи се грациозно Вечерницата и приглади диплите на роклята си. – По приятелски?
Приятелствата с жени никога не ми се бяха удавали. Ставахме врагове или веднага, или впоследствие. Това бе и причината отношенията между Рая и сина ми Владимир да са ми толкова любопитни – що за дружба поддържаха и кое, по дяволите, я налагаше?
– Самотата ме мъчи – ухилих се лукаво, доволен от ефекта, който думите ми оказваха върху юдата: разширени зеници, пърхащи мигли, учестен пулс. Безкрайно досадно, ала полезно за намеренията ми. – Ето защо ми се искаше, съвсем по приятелски, разбира се...
Вечерницата застина като изправена кобра, предвкусваща плътта на жертвата си.
Аз обаче не довърших изречението според очакванията ѝ:
– … да те помоля за една услуга – приключих и се подготвих за буря.
– Услуга? – Тя присви разочаровано устни, а в очите ѝ се възцари хлад.
Не позволих на изражението си да помръкне, нито на погледа ѝ да се отклони от моя.
– Разбира се, срещу съответното заплащане. Чисти сметки, добри приятели, нали така?
Колебливата усмивка мудно си проправяше път по лицето ѝ.
– Слушам те?
– Искам да потърсиш баща ми.
Мълчанието се проточи, фино и чупливо като нишка нагорещено стъкло. Юдата ме съзерцаваше немигащо, но аз не трепнах. Магията се развали, щом тя си пое рязко дъх, сякаш изплуваше след гмуркане.
– Караогнян! – ахна.
– На Оня свят – допълних, преди да е възразила. – Да, наясно съм, че е мъртъв. Именно затова се обръщам към теб. Нали единствено самодивите и юдите могат да ходят в отвъдното, и то само през Мръсните дни.
Вечерницата издиша и смръщи вежди с осезаема неп- риязън.
– За какво ти е?
– Имам нужда от него. – Постарах се да изглеждам възможно най-безпомощен и миловиден. – Пламен...
– А. – Тонът ѝ издаде, че и тя е в течение на клюките. Изумяваше ме как не се беше досетила по-рано.
– Ще платя – вкарах в гласа си нотка на безизходица.
Юдата прихна безрадостно.
– Ооо, ще платиш, змейски сине, всичко ще си платиш! Неизбежно е.
Така беше. Точно поради това съображение не я бях потърсил още преди години. Ясно осъзнавах, че помощта ѝ ще ми излезе през носа като прекомерно газирана лимонада, изпита на един дъх, ала не се предадох. Нямах този лукс – подобна услуга можеше да ми направи само нейна милост.
– Знам, че не съм единственият, за когото Караогнян е важен – подхванах деликатно. – Чувал съм много ласкави думи от него за теб, Вечернице. Надявам се и ти да пазиш спомени от доброто старо време и в тяхно име да ми съдействаш.
Не беше пълна лъжа: знаех, че татко я е познавал, но не бях съвсем в час с подробностите. Рискът обаче си струваше. Не виждах друг изход.
Бях пресял възможностите си една по една – всеки източник на сила, съвет или подкрепа. Повече от пет месеца непрестанно си блъсках главата в търсене на решение, но се въртях в проклет кръг. Бях съвършено сам, а враговете ми бяха единни: Пламен, Триглавата ламя и Зора. В цялата каша, завихрила се около мен, баща ми беше единственият, на когото имах доверие. Само неговата хитрост можеше да ми помогне и нямаше друг, достатъчно могъщ, че да помете „Баба Вида“ като дворец от карти.
Ала Караогнян беше на Оня свят. А там не можеше да пристъпи жива душа, освен някоя самодива или юда. В моя случай второто беше за предпочитане.
Вечерницата се двоумеше. Лакираните ѝ в огнен нюанс нокти си играеха с един от пръстените. Бяха толкова остри, че се почудих дали няма да издраскат полирания опушеночерен камък.
Какво пък. Щом се колебаеше, значи имах шанс. Трябваше да опитам всичко.
Бях играл тази роля безброй пъти и ставах все по-изкусен. Когато паднах на колене в тъмночервените ѝ поли и вдигнах пресилено безнадеждния си поглед, изражението ѝ се разнежи. Трудно ми беше да определя дали съм достигнал нов връх, или рекордно падение.
– Умолявам те! – простенах задавено. – Нямам към кого другиго да се обърна...
Казвали са ми, че очите ми имат силата да хипнотизират. Чувал съм всичките клишета по адрес на синия им цвят: морета, небеса, незабравки и сапфири, че и по-поетичните: свобода, лято, безкрай. Най-безотказно обаче работеше номерът с разплакването – даже бях доста горд, че съм го усвоил така умело. Поех си накъсано дъх и примигах бързо-бързо, очите ми се насълзиха и влага слепи миглите ми. Този трик вършеше чудеса.
Сведох глава, уж да преглътна порива да се разхлипам. И зачаках.
Надали някой обича да се унижава, ала по изключение се прежалих. Имаше ефект – миг по-късно ръцете на юдата нежно се приземиха на раменете ми, а шепотът ѝ погъделичка ухото ми:
– Не мога да ти обещая нищо, момчето ми. – Тя зарови пръсти в косата ми и ме погали с палци по слепоочията, преди да се отдръпне. – Но ще опитам.
Прехапах напиращата победоносна усмивка, за да не избие върху устните ми. Вечерницата вече ми бе обърнала гръб, но не биваше да рискувам да забележи фалша.
– Ела да почерпиш за имения си ден – чух гласа ѝ отдалече, сякаш през мъгла.
Вдигнах брадичка, но червената стая вече се беше размила в абстрактна картина.
След секунда дойдох на себе си: видението се беше разтворило във въздуха, а аз се намирах обратно в пръхкавия сняг до разрушения геран. Смокът се беше посъвзел от топлината на ръката ми и тънкото му езиче се стрелкаше като разклонена светкавица, вкусвайки тръпчивия зимен въздух.
Надигнах се сковано, завих влечугото с шумата и бавно запристъпвах по следите си надолу към селото.
Понякога завиждах на самодивите – на онзи леден непукизъм, който им позволяваше да говорят направо. На мое място Зора щеше просто да заповяда на юдата: „Искам да намериш Караогнян на Оня свят и да ми го доведеш!“. И толкова – без „очарователно присъствие“, несъществуващи питки с късмети и всичките неискрени комплименти, поднесени през сълзи и на колене за разкош.
Обаче подходът на Зора надали би постигнал целта.
А моят винаги даваше желания резултат.
iskrata.bg 
