(откъс) Ужасяващият психологически трилър „Среща за игра“ на Алекс Дал ще изправи косите ви

Ужасяващият психологически трилър „Среща за игра“ на Алекс Дал ще изправи косите ви

Авторката на „Когато тя си отиде“ се завръща с нова смразяваща история за безследно изчезнало дете.  

Със завладяващия трилър „Когато тя си отиде“ норвежката писателка Алекс Дал оплете читателите в дантелената мрежа от лъжи на привидно бляскавия свят на висшата мода. Сега един от най-обещаващите гласове на скандинавската трилърова литература се завръща у нас с втора, още по-смразяваща история, в която невинна „Среща за игра“ завършва с ужасяващо отвличане…  

Готови ли сте да се окажете в центъра на събитията около озадачаващ случай на изчезнало дете, който ще ви повлече в ураган от съмнения, отмъщение и завист. 

Бихте ли поверили детето си на човек, когото току-що сте срещнали? Това е грешката, която Елиса Бликс допуска в двора на училището на дъщеря си, когато майката на новото момиче Жозефин кани малката Лусия на „Среща за игра“. 

Това, което би трябвало да бъде първото гости с преспиване на Лусия, се превръща в отвличане. А когато Елиса целува дъщеря си за лека нощ, тя не подозира, че това ще бъде последният път, в който я вижда. 

От семейството на Жозефин няма и следа. А луксозният им дом не пази никакви следи от съществуването им. Случаят с Лусия изправя цяла Норвегия на нокти, а полицията започва да подозира, че момичето е попаднало в ръцете на международна престъпна мрежа. 

Възможно ли е това да е план за отмъщение срещу семейство Бликс? Чиста завист? Или смъртоносна игра на някой, който е способен на всичко, за да провали живота им? 

С ярък и запомнящ се стил Алекс Дал се вмъква в съзнанието на читателя и го кара да съпреживее както ужаса от загубата на дете, така и внезапно прозрение, че това не е просто случаен акт на насилие, а внимателнозготвено покушение, което ще изправи косите ви.  

Умело изплетен, емоционално поглъщащ и искрено ужасяващ, „Среща за игра“  е смразяващ психологически трилър от най-високо ниво, който ще ви разтърси със светкавичния си ритъм и изпълнена с напрежение атмосфера. 

Из „Среща за игра“ от Алекс Дал

Елиса

3

Лицето на Фредрик е изкривено, бледо, объркано, уплашено. Бързам към него, а чаткането на токчетата ми отеква в салона за пристигащи на летище „Торп“. Долавям разтревожените погледи на хората; надали тичам така без причина.

– Какво има? – успявам да изрека. – Защо си тук? Къде са децата?

– Аз... Не мога да намеря Лусия.

– Как така не можеш да я намериш?

– Майката не я върна в три, както се бяхме уговорили.

– Какво? Защо? Обясни ли защо се бавят?

Изскачаме навън през въртящите се врати, където сме посрещнати от вятър и ръмеж, и се втурваме към паркинга за кратък престой.

– Звънях ѝ и ѝ пратих съобщения на номера, който ми даде, но веднага се включва гласова поща.

– Мамка му, сигурно съм ти дала грешен номер. Спираме за кратко пред автомата за плащане на паркинга, поемаме си дъх и се вглеждаме в очите един на друг. Да, това трябва да е. Грешен номер. Измъквам телефона си. Няма нови съобщения или пропуснати повиквания. Не разбирам – дори да съм дала грешен номер на Фредрик, Лин има моя. Защо не ми е позвънила, ако ще закъснее да ми върне детето с четири шибани часа?

 – Почакай, ти каза, че сутринта ти е звъннала от басейна. Значи трябва да имаш номера ѝ. 

Фредрик поема кредитната си карта от автомата и двамата подтичваме по мокрия паркинг. Самолет излита над самите ни глави и шумът поглъща отговора му.

– Какво? – крещя.

 – Казах, че ми позвъни от скрит номер.

– Какво?

 Качваме се в колата и се взираме един в друг в притихналото студено купе. –

 Тогава не се замислих... Но предполагам, че е малко... странно.

– Какви ги говориш, по дяволите? Защо не ми каза, когато ти позвъних от Рим?

– Не се замислих. Аз... В разговора ни нямаше нищо странно и явно не съм съобразил.

Чакаме на опашка да излезем от паркинга, и двамата сме взрени право напред в колите пред нас, изпускащи колелца пушек в студения въздух, отчаяно се мъчим да измислим причина, която би спряла Лин да се свърже с нас.

– Виж – заговарям в опит по-скоро да успокоя себе си, отколкото нещо друго. – Сигурна съм, че всичко това си има съвсем логично обяснение. Трябва да си е изгубила телефона. Или... Или може би детето ѝ се е разболяло. Може би е пратила съобщение, че момичетата си играят у тях, и по кой знае каква причина ние не сме го получили.

– Не са в къщата. „Аснестопен“ №25, нали?

– Да. Откъде знаеш, че не са там?

– Шофирах дотам. Два пъти. И до басейна ходих. Не бяха в кафенето. И не можах да ги видя в основния басейн или в детския.

– На алеята пред къщата имаше ли автомобил?

 – Не.

 – Ето, тук завий вляво. Незабавно трябва да отидем там.

 Фредрик ми хвърля поглед, дава мигач и поема по втората отбивка на голямо кръгово кръстовище с фонтан в центъра му. Отминаваме фериботите и корабчетата на пристанището Сандефьорд, а после празните ресторанти с изглед към морето, сега затворени за зимата.

– Мила, мисля, че трябва да се обадим в полицията – обажда се той.

– Какво? Не. Не, това е някакво недоразумение. Няма какво друго да е. Хайде сега, в Сандефьорд сме. Най-безопасното място на земята. Имам предвид, че тя не може да е... Нищо лошо не се е случило, знам, че е просто побъркано недоразумение.

Фредрик кара бързо към Вестероя. Недостатъчно бързо. Дишането ми е плитко и съм забила нокти в дланите си. В главата ми нахлуват всевъзможни сценарии и макар да не съм се молила от години, започвам да се моля безмълвно. Моля те, моля те, не и Лусия. Не Лусия. Нека това да е една от онези ужасни ситуации – „О, помниш ли как онзи път си мислехме, че се е случило нещо наистина трагично, а се оказа някакво глупаво недоразумение“. Фредрик едва намалява скорост и отбива от главния път по крайбрежния, отвеждащ към „Аснестопен“. Солена вода е наводнила платното и ние профучаваме през дълбоките локви и заливаме тротоарите с гейзери. Притискам пръсти към бумтящия пулс на шията си. Това е реално. Часът е седем и деветнайсет минути, а на мен не ми хрумва и една основателна причина Лусия да не е върната у дома или защо Лин отказва комуникация.

– Почакай, ти си прав, разбира се, че си прав. Трябва да се обадим в полицията. Боже. – Отключвам телефона си и започвам да ръчкам екрана, но пръстите ми треперят неудържимо и не успявам да спра сълзите си.

– Задръж. Стигнахме – шепне Фредрик и завива по стръмния хълм към огромната къща, а после спира на алеята. – Виж, свети. Преди лампите бяха угасени. И има автомобил. Трябва да са се върнали. Благодаря на Бог.

В отворения гараж се зарежда черен електрически „Нисан Лийф“. Изтичвам до входната врата. Стръмният склон е брулен от свиреп вятър, който ни обгръща като малко торнадо. Блъскам с всички сили по солидната дъбова врата и в същото време натискам звънеца. Отвътре долита едва доловим звук, постоянно жужене – прахосмукачка, която се бута в первазите?

Нуждая се от Лусия. Незабавно. Имам нужда от моето момиченце. Изпитвам силна потребност да заровя нос в тънката ѝ златиста коса, да усетя слабите ѝ ръчички около шията си. Не успявам да се въздържа.

– Лусия! – крещя с пълно гърло. Тихият звук вътре спира и чуваме да приближават стъпки. Вратата се отваря.