(откъс) Внимание, опасно пристрастяваща нова книга от кралицата на трилърите Фрида Макфадън!

Не се доверявай на „Колежката“ в новия изненадващ роман от авторката на  „Никога не ме лъжи“ и „Учителят“.  

Най-нашумялата писателка на трилъри за 2025 г. Фрида Макфадън се завръща! Книгите ѝ продължават да бъдат едни от най-купуваните заглавия в Amazon, a сериалът по хитовата поредица „Прислужницата“ привлече звезди като Аманда Сайфред и Сидни Суийни. 

След като смая читателите с абсолютно неочакваните финали на „Никога не ме лъжи“ и „Учителят“, Фрида Макфадън е подготвила още по-вкусна трилърова наслада с романа „Колежката“, който вече блести в книжарниците и на български език. 

Влизаме в офис, изпълнен с мрачни тайни и ужасяващи разкрития, където „Колежката“ ти по бюро може да се окаже напълно непозната. 

Ако работното място беше гимназия – а то често напомня именно на такава – то Натали Фаръл би била кралицата на бала. Красива, популярна и най-успешната служителка във фирмата за хранителни добавки Vixed, Нат е свикнала да подхвърля по някоя подигравка на по-слабите от нея. 

А Доун Шиф определено е такава. Всички в офиса я смятат за странна. Доун сякаш никога не знае какво да каже, изглежда няма много приятели, има необикновена обсесия с костенурките – и винаги пристига педантично точно на работа. 

Затова една сутрин, когато бюрото на Доун все още стои празно в 8:45, Натали е меко казано изненадана. А последвалото смущаващо обаждане по офисния телефон превръща изненадата в ужас.

Натали решава да отиде до дома на Доун, а онова, което открива вътре, променя всичко. Какви тайни крие Доун? Наистина ли е онази, за която се е представяла?

Наглед толкова различни, животите на Доун и Нат изведнъж се оказват здраво преплетени. Защото нищо не свързва двама души така, както споделянето на една и съща тайна. 

Читателите, които познават острия и хипнотичен стил на Фрида Макфадън, отново ще се сблъскат с нейната запазена марка – главозамайващ обрат на всяка страница от романа. 

А за онези, които се срещат с нея за пръв път в „Колежката“, имаме само едно предупреждение: „Внимание, опасно пристрастяваща книга! Четете на своя отговорност!“

Из „Колежката“ от Фрида Макфадън

ГЛАВА 2

НАТАЛИ 

Гася двигателя и застивам в колата, докато се чудя какво да правя. С Доун не сме точно най-добри приятелки. Но имам чувството, че тя няма истински приятели. Единственият ѝ близък човек е възрастната ѝ майка, която живее на север от Бостън. Ако нещо се е случило с нея, ако е ранена или болна, може да минат дни, преди някой да я открие. А тогава може да е твърде късно.

Помогнете ми.

Майната му, ще го направя.

Излизам от хюндая и изглаждам гънките на кремавата си пола. Доун винаги ми е казвала колко много се възхищава как се обличам. Забавно е, защото тя винаги се облича много скучно. Има много специфични черти – чип нос и огромни кафяви очи, които заемат половината ѝ лице, както и стройно тяло – ако искаше, можеше да бъде трепач. Но вместо това се носи с размъкнати блузи и поне един размер по-голям панталон. Кестенявата ѝ коса пък е подстригана почти до кожа – твърде къса, за да се нарече дори сладка момчешка прическа. Предлагала съм ѝ модни съвети, но тя никога не е проявявала интерес.

Честно казано, ако не заговори за костенурки, трудно може някой да ѝ развърже езика.

Червените ми токчета отекват по алеята, докато се приближавам към входната врата. Натискам с палец звънеца и чувам как отеква навсякъде в къщата. Чакам.

Няма отговор.

Не само че никой не отговаря, но и не чувам нищо от вътрешността на къщата. Никакви стъпки. Няма прахосмукачка, която да заглушава звънеца. Нищо. Мъртвешка тишина.

Отново го натискам, но и вторият път е без отговор.

Очевидно е, че никой няма да отвори вратата. Вадя телефона от чантата си още веднъж, за да проверя дали Доун не се е свързала с мен. Не е звъняла. Има само още едно съобщение от Сет, но това е всичко.

На изтривалката под краката си виждам изображение на две костенурки, които плуват една до друга и се държат за плавниците. Между телата им е изписано Welcome. Правя крачка назад и обръщам постелката с надеждата, че под нея може да има резервен ключ. Нямам късмет.

Оглеждам се дали някой не ме наблюдава. Кварталът на Доун изглежда доста спокоен. Ако нещо се случи тук, няма да има никакви свидетели. Надигам се на пръсти и забелязвам пътека отстрани на къщата. Обзалагам се, че има задна врата.

Следвам пътеката, която води към малкия двор на Доун. Виждам задната част на къщата ѝ, както и вратата там. Вероятно би изглеждало подозрително, ако съседите ме наблюдават, но не мисля, че някой ме е видял. Както и да е, не правя нищо нередно – просто съм загрижена за колежка. Не приличам на крадец с късата си пола и червените обувки.

Дърпам мрежата за комари. После слагам ръка на дръжката на задната врата. Студена е, но поддава лесно. Отключено е. Колебая се, докато внимателно отварям.

Едно е да отидеш в дома на Доун и да позвъниш на вратата. Съвсем друго е да влезеш вътре без нейно разрешение. Всички знаят, че Доун е малко странна. Ами ако седи в хола с пистолет? Технически погледнато, аз нахлувам. Тя може да ме застреля и ще е в пълното си право.

От друга страна, не мога да си представя безобидната малка Доун Шиф да седи в хола си с пистолет. И не мога да се отърва от усещането, че тя е в беда. Длъжна съм да проверя – може би има нужда от помощта ми. Не мога да се обадя в полицията. Те няма да дойдат, защото някой не иска да отвори вратата си.

Моля те, не ме застрелвай, Доун.

– Доун! – извиквам, докато влизам в кухнята през задния вход. – Доун, Натали съм! От работата.

Няма отговор.

Кухнята ѝ е изключително подредена. Не съм много изненадана, но нямаше и да съм напълно шокирана, ако бях открила, че Доун е някаква луда вещосъбирачка с мръсни чинии и купчини стари вестници до тавана. Трябва да призная, че с Ким няколко пъти си го помислихме на глас. Но тази кухня изглеж да съвсем нормално. Всичко е съвсем обикновено. Е, с изключение на приборите за сол и пипер във формата на костенурки.

Самата кухня изглежда нормална, но ме смущава нещо друго.

На плота има бутилка червено вино. Наполовина празна, все още незатворена. И чаша за вино, на дъното на която има остатъци от червена течност. Има и втора чаша. Счупена на пода.

Може и да не съм най-добрата приятелка на Доун, но я познавам достатъчно добре, за да знам, че не би оставила бутилка вино незатворена на кухненския си плот. И определено не би оставила счупени парчета стъкло на пода.

Бях правa. Нещо ужасно се е случило тук.

Преминавам бавно през кухнята. Колкото и да ми се иска да намеря Доун и да ѝ помогна, се страхувам, че в къщата може да има натрапник. Е, още един натрапник. Каквото и да се е случило с Доун, не искам да сполети и мен. Трябва да бъда внимателна.

Ето защо, когато минавам покрай поставката за ножове на кухненския плот, изваждам един от тях. По-добре да се подсигуря, отколкото да съжалявам.

Пръстите ми са побелели от стискане на дръжката на ножа. Отварям вратата на тъмната всекидневна и първото нещо, което ме поразява, е странна миризма. Не мирише на нещо разлагащо се. Напомня ми на... мокри водорасли.

Забелязвам гигантски аквариум пълен с вода. Осветен е отвътре, но не забелязвам никакви риби. Навеждам глава, за да надникна във водата.

Това е костенурка.

Обикновена костенурка с размерите на дланта ми плува в този гигантски аквариум. Е, не точно плува, по-скоро се е настанила на един камък, а тъмнозелената ѝ черупка блещука, докато ме гледа. Така или иначе, костенурките никога не са ми допадали, а тази дори ме изнервя. Иска ми се да я напсувам, за да спре да ме гледа. Това е грубо.

Очевидно костенурките просто имат нулеви обноски.

– Доун? – извиквам отново.

Няма отговор. Къде е тя, по дяволите? До аквариума има голям рафт за книги. Стаята е тъмна, но все пак мога да различа заглавията. Винаги съм си мислела, че костенурките в кабинката на Доун в офиса са наистина много, но съм грешала. Не знаех какво означава много костенурки, докато не видях тази колекция.

Всеки рафт е фрашкан с фигурки на костенурки. Костенурки, костенурки, костенурки. Стъклени, керамични, мраморни, дори плюшени. Всеки сантиметър е с изображение на костенурка, с изключение на едно празно място в средата на втория по височина рафт.

Нещо ме кара да настръхна.

Отстъпвам крачка назад, но едва не се спъвам в eдна табуретка. Поглеждам надолу – преобърната е.

Но не аз я бутнах. Тя вече си беше катурната.

Тогава забелязвам и лежащия на пода стол. Приближавам се, като се взирам в тъмнината. И тогава виждам нещото на килима.

Изкрещявам.