История за чистата любов, вярата, стремежа към свобода и храбростта на сърцето се разгръща сред страниците на този патриотичен исторически роман.
Богат и плътен портрет на Княжество България в първите години след Освобождението рисува омайният исторически роман „Божана“ от новия красив глас в родната литература – писателката с чувствително перо Анна Авиил.
Под плътната сянка на едно гордо дърво се разгръща мащабна семейна сага за голямата любов, чистата вяра и вечното търсене на свободата, в чийто център стои волната „Божана“.
С жив като планински ручей език, романът на Анна Авиил ни приканва да облегнем гръб на бора и да се вслушаме в историята на младата българска държава. И на едно още по-младо детско сърце, което тепърва ще заскита по прашливите друми на порастването.
Съдбата не е отредила лек живот на малката Божана. Загубата на майка ѝ белязва завинаги дома на семейството ѝ с краските на тъгата и болката. Отгледана от дълбоко вярващата си баба и баща ѝ, който се е отрекъл от Бога след загубата на любимата си, Божана расте обградена от обич и традиции.
Един ден, вече като млада жена, когато двете Българии са съединени в едно, Божана отива до столицата. Там изгубена книга ще предизвика неочаквана среща, предопределена да разпали първите искри на любовта в буйното ѝ планинско сърце.
Появата на Стефан – образован и загрижен за развитието на страната си млад мъж от заможна градска фамилия, ще предизвика разностранни емоции в семейството на Божана. Изправена на кръстопът между миналото и бъдещето, между традициите и модерния живот, Божана ще трябва да се докосне до своята собствена вяра по смелия път към мечтите си.
Сред всичко това младият бор съхранява и тъгата, и щастието на семейството, а залюлени от вятъра, клоните му тихо напяват горчиво-сладката мелодия на човешката душа. Докато българската държава прави своите стъпки през хапливите ветрове на историята.
Страница след страница Анна Авиил разгръща закътаните спомени за едни вече отминали времена, запазили в себе си усещането за свобода и широта.
Пропит с тиха мъдрост, нежни и раними персонажи и широк литературен устрем, „Божана“ е роман, чиито корени прегръщат здраво читателското сърце. И с надежда му припомнят, че слънцето пробива и най-плътните облаци.
Из „Божана“ от Анна Авиил
1884 година
Цял ден Божанка не се отдели от новото дърво в двора. Скоро след пладне дойде и Невенка. Застана до другарката си около дървото и зяпна в него. Разпалено Божанка разправяше как го е донесъл татко ѝ, а Невенка мигаше с тъмните си очета срещу малкия бор. По едно време Божанка ѝ рече:
– Невенке, тичай да доведеш Нонка и Райна да видят и те какъв дар имам от гората! Тичай бърже!
– Божанке, ама нали нема да отвързваш Караман, че ме е страх от него?
– Невенке, как ще те е страх?! Той е такъв добър!
– Я! Виж го колко е голем! Мене само от туй ме е страх!
– Добре, Невенке, не бой се, вързан ще остане! Ти само доведи Нонка и Райна да видят дървото! После може у вас да играеме, ако те е страх от Караман.
След не повече от десетина минути на вратата се скупчиха няколко деца. Две от тях държаха за ръка други по-малки, току-що проходили. Надничаха едно над друго да видят новото дърво на Божанка. Още от вратата ги посрещна Караман. Измъкнал се беше от каишката и с радостен лай сновеше до оградата. Веднага се чу писък и Божанка изтича боса от къщата.
– Карамане! Карамане, прибери се! Невенке, що пищиш? Нали ти рекох, че се радва?!
– Страх ме е ма, Божанкеее! – през плач отговори треперещото момиче. – Страх ме е! Вържи гоооо! – Плачът премина в хленчене, след като Божанка хвана кучето за козината и го задърпа към обора. Кучето я последва със скимтене и след като тя затръшна вратата след него, се чу ядосаният му лай. Божанка изтупа ръцете си една в друга и се провикна към децата:
– Влизайте! Аз сега да се обуя и идвам! – Детето направи две крачки и пак се обърна към децата: – Невенке, иди доведи и Несбие!
– Не мога! Баба не ми дава да ходя там.
Божанка спря, вдигна високо брадичката си и трапчинката там се очерта още повече. Очите ѝ се разшириха и стрелнаха остро Невенка. От тоя възмутен поглед момичето се сконфузи и сведе глава засрамено. Божанка махна с ръка:
– Уф, че си! Аз ще си я извикам после.
Изтича към къщата и затопурка с босите крачета по дървените стълби. Седна пред вратата при обущата и припряно взе да се обува. Набързо завърза цървулите, приглади кичурите, дето се бяха измъкнали от двете плитки, облече коженото елече, което бе захвърлила на пода, и се върна при децата. Всички продължаваха да стоят до вратата и уплашено гледаха към обора, откъдето се чуваше Караман.
– Божанке, а да ходим у нас! – изхленчи Невенка.
– Уф, Невенкее! Нали виждаш, че го прибрах?! – разочаровано отвърна Божанка. – Хайде, елате! Елате да ви покажа какво ми донесе тате от гората! – И тя поведе децата към малкия бор, който стоеше в средата на двора.
Децата заобиколиха прясно засаденото дърво и го заоглеждаха с любопитство.
– Тате рече, че се е родило сега, през зимата.
– Вече у вас ли ще живее? – попита дребничката Нонка.
– У нас ами! То си е мое! И разбира сичко – придаде значимост на думите си Божанка.
– Отде знаеш, че разбира? – изненадано попита Райна.
– Личи му. Виж! – посочи го с ръка Божанка.
Децата източиха вратлета и заоглеждаха дървото. Въртяха глави, повдигаха вежди и мигаха учудено. Нито едно не успя да разбере по какво му личи, че разбира хората, но никое от тях не посмя да попита Божанка за това.
– Я какви гости са ни дошли!
Децата рязко се обърнаха към гласа, който идеше зад тях. Не бяха разбрали кога Божанкината баба беше застанала зад гърбовете им.
– Кое време е сега? Искам да знам дали сички сте закусили? – Децата стъписано се смълчаха. – Аха, разбрах! Не мърдайте оттука!
Възрастната жена се обърна, влезе навътре и след малко излезе с пита, старателно увита в памучна кърпа. Тя постави питата на ниската масичка под чардака, разгъна я и взе да я разчупва. Децата се струпаха около нея с лакоми очи. Едно по едно тя постави отчупените парчета в протегнатите ръчички.
– Хапвайте, бабините, после ще играете! Със сиренце съм я направила. Хайде!
С пълни устица, децата лакомо дъвчеха и шумно преглъщаха вкусния хляб.
– Майка прави най-хубавия хляб! – доволно се похвали Божанка.
– Искам и мама да меси като тебе, бабо Лено! – обади се Невенка.
Възрастната жена с умиление погали тъмната косица на Невенка.
Не мина много време, когато всичко беше изядено и не остана нито трохичка от разчупената пита. Само братчето на Невенка, току-що проходило, все още стискаше своето парче в юмруче. Постепенно вниманието на децата отново се върна към малкия бор и те пак го наобиколиха. Разглеждаха го отвсякъде, боязливо пипаха бодливите му клони, опитваха се да го погалят, а Божанка разказваше ли, разказваше за него, сякаш винаги беше стоял в тоя двор. Чудеха се децата на думите ѝ как можеше едно дърво да разбира всичко, но на моменти и на тях се струваше, че забелязват това.
Когато се умори да разказва, Божанка оживено предложи:
– Искате ли да играеме на криеница с дървото?
Децата объркано я погледнаха.
– Ама то как ще тича с нас?!
– Няма да тича. То ще ни намира!
– Как ще ни намира, като не може да мърда?! – недоумяваше Нонка.
– С поглед, Нонке! С поглед ще ни намира – уверено отвърна Божанка. – Айде! Аз вече избрах къде да се скрия! – И тя тичешком се насочи към задната част на къщата.
Децата колебливо се спогледаха, но бързо си избраха скришни места и се затичаха към тях. Остана само братчето на Невенка, още не можеше да тича като другите. То се огледа наоколо, потърси децата с поглед, пък вдигна ръчичката, в която държеше хляба, и се усмихна щастливо. Изведнъж тупна рязко на земята до малкия бор, навря цялото парче хляб в устата си, засмука го и замляска доволно. Децата около него взеха да тичат и едно по едно да излизат от скришните си места, глъч и смях се разнесе из целия двор. Момченцето се обръщаше след тях, без да вади парчето из устата си. Все по-силни ставаха виковете и още по-бурна играта. Дори и Караман, затворен в обора, не можеше да ги надвика със своето лаене. Докато притичваха покрай малкия бор, децата взеха и да му говорят. По-скоро подминаваха седналото до него момченце, но никой вече не се съмняваше, че малкият бор ги разбира. По някое време, уморени и задъхани, те пак се събраха около него за почивка.
– Ще отида да извикам Несбие – изведнъж рече Божанка.
Внезапно замлъкнаха децата и едно друго взеха да се споглеждат. Никой нищо не отговори.
– Вие ме изчакайте, аз сега ще се върна! – понечи да тръгне Божанка.
– Аз ще ида да пия вода. Ожаднях нещо – първа се окопити Нонка.
– Майка ще ти даде! Що ще ходиш чак у вас? – изпитателно я погледна Божанка.
– Аз и за друго требва да ида до дòма – измънка Нонка.
– То и аз требва да тръгвам – обади друго от децата.
Божанка ги изгледа всички и накрая спря погледа си на Невенка. Тя наведе глава и смънка под носа си:
– Ще заведа брат ми у нас.
Вирна брадичка Божанка и без да казва нищо, се запъти към голямата порта. Стигна до нея, хвана с две ръце мандалото и с усилие я издърпа към себе си. Сетне се обърна към гостенчетата си и сърдито ги подкани да си ходят. Негодуванието беше зачервило бялото личице на Божанка, а острият ѝ поглед хвърляше вина върху всяко от излизащите с наведена глава деца.
– Не е хубаво децата да се делят! – ядовито подвикна русокосото момиче. – Така дума майка!
Гневно изгледа как децата се разпръснаха в различни посоки. Докато се тътреше нагоре по стръмния баир, дърпайки братчето си, Невенка смутено се обърна назад и погледът ѝ се пресрещна с този на Божанка. Остро я прониза разочарованието, което идеше от другарката ѝ, и тя побърза да се скрие от нея.
Без повече да се бави, Божанка придърпа портата, затвори я плътно и се запъти към кривите улички на турската махала.
Когато влезе в двора на Несбие, я завари седнала на трикрако столче да играе с парцалена кукла. Още щом чу да хлопва дворния вратник, турското момиченце вдигна глава. Лицето ѝ засия, като видя Божанка, и неволно погледна към горния чардак, където на миндера сред множество разноцветни възглавници се бе излегнала майка ѝ. Възрастната жена се надигна и побърза да покрие лицето си. В този дом рядко влизаше някой, обикновено не за добро, но при вида на Божанка пухкавото лице на жената се усмихна с умиление. Това дете беше единственото, което не се свенеше да влиза при тях, и единственото, с което нейната Несбие можеше да играе. Синовете на Захра бяха много по-големи и помагаха на баща си в занаята и дюкяна. Никой освен нея нямаше време за най-малкото ѝ дете и тя с тъга го гледаше как то расте самотно. Беше безпомощна да направи нещо. Живееха потиснато и притеснено, отхвърлени от цялото село. Освен на работа, мъжете не ходеха никъде другаде, а те двете с Несбие не излизаха по никакъв повод от двора навън. Захра не спираше да се измъчва от тази враждебност, която ги обграждаше. Сякаш никой не забелязваше и не се интересуваше от тяхната доброта и готовност да помогнат във всеки един момент. Мъжът ѝ Мехмед Салих носеше кротка и човеколюбива душа. На никого дума напреко не беше казал. И преди още, докато по тия земи беше турско, той все защитаваше онеправданите българи. Колко пъти се беше застъпвал за тях пред коджабашията[1]! Колко пъти беше спасявал българи от кауша[2]! Тогава думата му се чуваше. Беше почитан и уважаван. Често-често плащаше техните глоби и задължения към властта. По онова време той беше заможен, занаятът му вървеше добре, имаше голям дюкян в градската чаршия. Голяма и хубава, къщата им беше добре поддържана, с много прислуга. Захра обичаше разкоша и се радваше на изобилието в техния дом. А сега? Сега сичко западна, често се тюхкаше тя. В дюкяна на мъжа ѝ вече никой не искаше да влиза, нищо че той и синовете им се трудеха от ранна заран до късна доба. Петното „турчин“ беше лепнато върху тях, като че ли това бе срамно. Отгоре на всичкото и синовете им вече не искаха да носят фесове, каяфèта[3] си смениха. Искаха да бъдат и те като другите. Не искаха да ги делят. Дори малката Несбие не ѝ даваше вече да я сплита на повече от две плитки. А стоката пълнеше дюкяна и никой не влизаше – всеки ги подминаваше. Рядко ще се отбие някой, който все още уважаваше Мехмед Салих. От време на време ще влезе странник или чужденец, дето спешно му потрябвал сарач[4], но това не беше достатъчно. Все по-често не им достигаха парите. И къщата им взе да се руши – не намираха дюлгерин[5], който да влезе при тях. Все чакаха такива от Румелията. Там дюлгерите откликваха с готовност, само и само да дойдат из свободните земи, но това ставаше трудно. А и откакто намаляха парите, трудно поддържаха къщата. Ето че и синовете ѝ стояха неженени по същата причина – изолирани и отхвърлени, не общуваха с никого. След като Турция падна във войната, само тяхното семейство остана тук. Само те единствени не избягаха. Мехмед Салих оставаше категоричен:
– Къде да вървиме по чужди места?! Ние не сме престъпници! Домът ни е тука. Родът ни сè тука е живял! Братски сме живели и с българи, и с турци. Никому нищо лошо не сме сторили. Людете ни знаят сè с добро. Никъде нема да мърдаме!
Но той сгреши, горко съжаляваше Захра. До ден днешен тя скърбеше, че не тръгнаха заедно с другите турци. Опита няколко пъти да му подхвърли, че още не е късно, но мъжът ѝ беше все така непреклонен. Няма да е сè така! И по-добри времена ще дойдат!, отговаряше той, а Захра така и не разбра дали нея, или себе си убеждаваше.
– Неси, искаш ли да играеме? – чу се бодрият глас на Божанка.
Захра познаваше бабата на Божанка много добре. Гледаше внучката си всеотдайно, като майка, и подкрепяше сина си във всичко. Беше една от малцината, които се отнасяха благосклонно към семейството на Мехмед Салих. Не беше забравила неговите добрини. Имаше и други в селото, които помнеха, но ги беше срам да общуват с тях. Единствено Елена пускаше внучката си да играе с детето ѝ.
– Искам! – Лицето на Несбие грееше щастливо.
– А искаш ли у нас да идеме? Да ти покажа що ми донесе тате днеска от гората.
Несбие неуверено погледна към майка си. Тя насърчително поклати глава и се усмихна. Детето стана от столчето и се приближи към Божанка, все така прегърнало в скута си парцалената кукла. Божанка посегна и я хвана за ръка. Този жест напълни със сълзи очите на Захра и тя не спря да гледа след тях, докато не излязоха от двора.
Със смях изкачиха улицата към дома на Божанка. Елена веднага съзря запъхтените момичета, когато влязоха в двора. Погледна ги с умиление старата жена и възкликна:
– А така! Харно гостенче ни е дошло! Тъкмо се чудех за кого бил последният комат!
Несбие свенливо се усмихна на старата жена. Божанка я дръпна за ръката и я поведе към малкия бор. Застанали до него, двете момиченца го гледаха с възхищение, а Божанка с нови сили заразказва как се е появил в техния двор. След малко Елена излезе от къщата с последното парче от хляба и го подаде на Несбие.
– Хапвай, баби, да ти е сладко! Силица да имате, та да тичат крачетата!
Несбие пое хляба в ръце. С върха на пръстите си взе да чупи малки късове от него, които срамежливо пъхаше в устата си.
– Виж, Неси, дървото! Тате рече, че гората го е отгледала да ми бъде другар.
Несбие не спираше да се усмихва и не отделяше поглед от Божанка. Беше готова да я слуша до безкрай и да се съгласява с всичко, което другарката ѝ кажеше.
– Той може и на тебе другар да бъде! – продължаваше Божанка въодушевено.
– Значи ще бъдете вече двама – ти и дървото – тихо рече Несбие, докато късаше от хляба.
– Аха! – поклати глава Божанка.
– Как е майка ти, Неси? – попита Елена, докато минаваше покрай тях.
– Харно е. Дòма си е – плахо отговори Несбие.
– Много здраве да ѝ пратиш!
– Харно, Лено ханъм.
Хлопването на вратника прекъсна разговора и момичетата се обърнаха натам. В началото на пътеката беше застанала Невенка. При вида на влязлото момиче лицето на Несбие пребледня, тя застана сковано и смутено наведе глава.
– Ами аз такова… да си ходя – рече тя и понечи да тръгне.
– Никъде няма да ходиш! – хвана я за ръката Божанка и я спря.
– Играйте си, чеденца! Недейте да се делите! – мило ги подкани Елена.
– Видя ли какво ти рекох? – Божанка изпитваше с поглед приближаващата Невенка.
– Аз затуй се върнах – неуверено започна момичето. – Дойдох да играеме заедно – и погледна към Несбие, която не смееше да вдигне глава.
– Е, айде тогава да покажеш на Неси как играеме на криеница с дървото! – подскочи Божанка и се затича да се скрие зад купчина натрупани дърва в дъното на двора.
Другите две момичета се затичаха след нея и улисани в играта, те скоро забравиха различията, които ги разделяха.
Целия следобед Васил беше в града. Отиде да продаде и последното сирене, което им беше останало. Скоро шест от овцете бяха родили, а чакаше и още няколко идните седмици. Щеше да започне да прави наново и сирене, и масло. Прибра се уморен, но детската глъч, която го посрещна, бързо ободри морното му лице. Разхвърляните из двора връхни елечета, тупащите крачета, смехът и виковете разбуждаха топлината в душата му и караха очите му с умиление да греят. Божанка се блъсна в нозете му и в следващия миг гласчето ѝ изчурулика:
– Носиш ли ми нещо, тате?
– Малко ли е това, дето вече донесох? Цяло дърво!
Детето подскочи, без да се куми, и отново се втурна към другарките си.
– Хайдеее! Давайтеее! Дървото ви вижда!
Васил разпрегна и прибра коня, който вече видимо беше уморен, оправи набързо каруцата и побърза да се измие на чешмата. Докато плискаше студената освежаваща вода по лицето и шията си, до него достигна дрезгав женски глас, който се провикваше през оградата:
– Невенке! Цел ден ли си тука? Знаеш ли откога те диря? Да се беше обадила!
Децата спряха стъписани, а Невенка стреснато запремига.
– Мамо, аз такова… – замънка черноокото момиченце.
– Веднага да идваш! – ядоса се майка ѝ, съзряла Несбие.
– Не се карай на детето, Цвето! Нищо лошо не е направило! – опита да смекчи положението Васил. – Хубаво си играят!
– Играят си те! – гневно натърти майката и хвърли яростен поглед към турското момиче. – Намерили с кого да си играят!
Васил видя как очите на Несбие се напълниха със сълзи. Той свъси тъмните си вежди и мустаците му ядовито щръкнаха напред.
– Цвето, недей така! – гласът му придоби твърдост.
– Невенке, веднага да идваш! – настърви се още повече Цвета.
Невенка стреснато се затича към майка си, без да каже нищо на другарките си. На излизане от двора майка ѝ рязко я дръпна за ръката и я повлече по пътя нагоре, като не спираше да ѝ се кара. Божанка погледна Несбие и я хвана за ръка. Несбие вече стискаше силно в скута си парцалената кукла, която винаги носеше със себе си.
– То и аз да тръгвам – потрепери брадичката на детето. – И мене аннѐ[6] ще чака.
– Утре пак ще играем, Неси! – опита се да я успокои Божанка.
Несбие поклати тъжно глава и си тръгна. Божанка я съпроводи до портата и оттам дълго гледа след нея, докато не се скри зад ъгъла на улицата.
Божанка не скри разочарованието си дори и по време на вечеря. Въртеше лъжицата из паницата и рядко я слагаше в устата.
– Чедо, нали обичаш бобена чорбица? За тебе я приготвих – нежно я подкани Елена.
– Ти я правиш най-вкусна, майко! – усмихна се детето.
– Е, айде де? Какво се чудиш, та не ядеш?
Детето започна по-често да посръбва, но продължи да бъде умислено. Заслуша се за кратко в разговора на възрастните, за овцете говореха, за предстоящата работа, като се изпролети, но после пак се върна в своите си мисли. Изведнъж то попита:
– По другите къщи децата ядат на отделна софра. Защо ги делят?
Васил изненадано погледна към детето и от мустаците му покапа чорба в скута му.
– Делят ги, защото са много людете в една къща – мило отговори Елена. – Пък ние сме само тримата. Нема нужда да се делиме.
– Мъчно ще ми е, ако ме сложите на друга софра – сбърчи челце Божанка.
– И на нас ще ни е мъчно, чедо! И нема да ни е така вкусна храната! – Баба ѝ се протегна и погали малката руса главица.
– Те затова не разбират! Делят си своите деца, а камо ли чуждите! – рече тихо Божанка, сякаш обидено.
Когато се нахрани, тя взе празната паница и послушно я показа на двамата възрастни.
– Браво, чедо! – зарадва се Елена. – Отивай сега да се приготвиш за сън. Аз ей сега ще дойда.
Божанка млясна няколко пъти и послушно стана от масата. Прегърна един по един двамата възрастни и се запъти към стаята, в която спяха двете с баба си.
– Да не забравиш да си умиеш очите! – подвикна баща ѝ шеговито.
– Тате! Нали знаеш, че не забравям! – поклати глава Божанка.
Божанка излезе от стаята и лицето на Васил помръкна, отново стана затворено. Очите му се отпуснаха и дълбоката бръчка на челото, която се беше появила през последните години, се очерта още повече. Като че рязко излезе от тоя свят и се потопи в един друг – свят на свидни спомени и отлетели надежди. Елена стана и мълчаливо започна да раздига софрата. Тихо шеташе около него и от време на време поглеждаше сина си. Огънят в огнището догаряше и малката стаичка постепенно изстиваше. През цялото време Васил мълчеше и гледаше през прозореца, където здрачът вече бе спуснал тъмното си наметало. Погледът му изглеждаше празен, но Елена много добре знаеше, че в ума на сина ѝ се редяха картина след картина. Сърцето ѝ се сви. Наясно беше, че това е времето, което най-много го измъчва – нощем, когато оставаше насаме и напълно потъваше в себе си. Денем Божанка беше пред очите му и притъпяваше болката, ала нощем всичко избухваше в него с пълна сила. До никое време стоеше с ръце под тила, загледан в тавана. Докато тежко въздишаше там в тъмнината и напрегнато се въртеше, без да може да мигне, един образ все изникваше пред него. И колкото повече умората надделяваше, толкова по-жив и реален ставаше тоя образ. Още малко и можеше да я докосне. Виждаше ярките ѝ очи, гледаха право към него. Усмихваше се и трапчинката на брадичката ѝ се очертаваше още повече. На моменти сякаш чуваше смеха ѝ. Усещаше косите ѝ – разпилени и дъхави – почти до лицето си. Душата на Васил болезнено опияняващо се гърчеше между сън и реалност, между отчаяната нужда да се вкопчи в тоя образ и страданието от това как неуловимо се изплъзва и неусетно се изгубва в настъпващото утро. Пак си тръгваш, Свилено, прошепваше в просъница.
Елена разчисти набързо, пожела спокойна нощ на сина си и също тръгна към другата стая.
– Майко! – застигна я гласът на сина ѝ.
Елена спря и се обърна към него.
– Внимаваш ли какво говориш на детето? – прониза я острият поглед на Васил. Имаше същите очи като баща си. По същия начин като него страховито гледаше.
– Внимавам – болезнено отговори тя, като не снемаше очите си от неговите. – Внимавам в сека една дума – бавно изговори тя.
Васил продължаваше да я гледа, сякаш искаше да изпита верността на това. Елена се обърна кротко и влезе в стаята при Божанка. Знаеше, че детето я чака. Жената пристъпи внимателно, но дървеният под проскърца под краката ѝ. Махна кърпата от главата си и изтънялата плитка се спусна по гърба ѝ – някога беше толкова дебела, че едва я сплиташе. Свали дрехите си и облече нощната риза. Приближи се към кандилото, прекръсти се няколко пъти, сключи ръце пред гърдите си и след като прошепна нещо, го изгаси. Божанка проследяваше с поглед баба си в тъмното и не изпускаше нито едно нейно движение. Накрая Елена повдигна вълнената завивка и се мушна до детето. Божанка побърза да се настани в скута на баба си. Усетила топлото детско телце, Елена блажено се отпусна. Малките ръчички потърсиха лицето ѝ в тъмното и нежно я погалиха. Елена притисна детето още по-силно до себе си.
– Майко – прошепна Божанка, – попей ми пак оная песен, дето си ме приспивала с нея, като съм била бебе.
– Да ти попея, чедо, що да не!
Елена целуна детето по челцето и тихо запя:
Звездице ясна, защо угасна?
Нощта отива, денят навива.
Аз бързам нине в небото, сине,
да си почина дор до мрачина…
А мойта кака Зорница красна
ще да причака Зората ясна.[7]
Когато Елена замлъкна, се чуваше само равномерното дишане на двете и от време на време лаенето на Караман, който обикаляше около къщата.
– Майко, мама беше ли красива? – изведнъж попита Божанка.
Елена потръпна. От гърдите ѝ се изтръгна продължителна въздишка. На слабата лунна светлина се виждаха очите на детето, отправени към нея с очакване.
– Много, рожбо! Най-красивата в село беше тя! – Елена замлъкна за кратко и продължи: – Той, татко ти, се за нея говореше, откак я виде, та докле му пристана. После немаше по-щастлив от него.
– Аз приличам ли на нея?
– Ти си същата, чедо! Същата си като нея! Той, татко ти, затуй така ти трепери… А и нали си му едничка.
Елена виждаше как детето си играе с пръстите на ръцете си.
– Майко, кой ме нарече Божанка?
– Майчицата ти, чедо! Твоето ѝ беше любимото име.
– А мама отде е разбрала, че ще бъда момиче?
– Не зная, чедо, но беше сигурна. Уши ти дрешките още преди да те роди, и на сички думаше, че Божана ще те нарече.
И двете се смълчаха, заслушани в собствените си мисли. След малко Божанка прошепна:
– Майко, а защо не я помня?
– Защото ти тъкмо се роди, кога тя си отиде, рожбо… Как да я помниш?
– Къде си е отишла?
– При Бога, чедо.
– Тате затуй ли Му е сърдит?
– Затуй, чедо – въздъхна старата жена.
– Много искам да я видя, майко!
Елена притисна детето по-силно в прегръдката си и започна да гали главата му.
– Некой ден може и това да се случи.
– Как да стане това?
– Като не спираш да обичаш Господа Бога! И не отстъпваш от тая любов за нищо на света! Тя е там при Него, само така можеш да я видиш.
[1] Селски кмет (тур.). – Бел. авт.
[2] Затвор (тур.). – Бел. авт.
[3] Вид, изглед на човек (тур.). – Бел. авт.
[4] Занаятчия, който обработва кожи (остар.). – Бел. авт.
[5] Строител по дървените части на къща (остар.). – Бел. авт.
[6] Майка (тур.). – Бел. авт.
[7] „Звезда“, Иван Вазов. – Бел. авт.
iskrata.bg 
