Ако можеха да ни чуят
избрани разкази от Боян Биолчев
Из „Ако можеха да ни чуят“:
Мъжете лъжат безкористно и всеотдайно. Защото искат да направят несъвършенствата на живота по-поносими. И няма начин това да им се зачете за грях. (Феромони)
Човек като мълчи, какво като знае и десет езика. (Зуброва трева)
Различните видове птици живеят по-лесно заедно, отколкото бозайниците, но значително по-шумно от тях. (Ноев ковчег)
А вътре ситни моята бабичка и мълчи. Толкова ѝ е омръзнало да се кара с мене, че като ме види, въздиша. (Бракониери)
Изглежда по-лесно живееш, когато загубиш тези, с които си разговарял, отколкото, когато си отиде този, с когото дълги години сте мълчали заедно. (Прераждане)
Главата ни е като свраче гнездо от несдъвкани мъдрости. Но животът винаги е с една поука преди нас. (Свраче гнездо)
Садят дървото в земята и така слагат начало на живота му, а човека го садят след неговия край! (Тишина)
ТЕЖКИ ЕЛЕМЕНТИ
роман от Алеко Желязков
За автора:
Алеко Желязков е режисьор и сценарист на независими видео и ТВ продукции, с награди от международни конкурси и фестивали. Успехът от един такъв конкурс даже го срещна в Холивуд с Кевин Спейси, месеци преди да се разрази скандала с именития актьор, но Алеко отрича да има пръст в това – краткото ръкостискане между двамата категорично нямаше сексуален подтекст.
Основател е на онлайн платформа (Алеко, не Кевин Спейси), в която писатели развиват художествените си герои и тя сякаш оправда усилията му да я създаде, като инжектира известна доза плът и кръв в героите на „Тежки елементи“.
Алеко е фрирайд скиор, парапланерист, сърфист, ветроходец, а когато тези екстремности не са достатъчни да му счупят главата, си я блъска в научни и философски разсъждения. Съчетани с любовта да разказва истории и със склонността му да се измъква от задънени улици чрез хумор, те изкристализираха в настоящата почти донякъде научно издържана фантастика.
Думи за романа:
„Сюжетът на „Тежки елементи” е бурен, богат на елементи и акценти, изненадващи обрати и трансформации. Описани са повече или по-малко цели светове, паралелни вселени, исторически отрязъци, цивилизации - при това не само хуманоидни и дори не само биологични. Описани са с една брилиантна лекота, с минимализъм и същевременно с достатъчна детайлност, при това хуморът и иронията са предостатъчни на всяка страница.
Драматургията при разработването на сюжета впечатлява – авторът е разпръснал мини, които избухват една след дурга и то точно когато, където и както трябва. Всяка от първоначално будещите леко недоумение ретроспекции преобръща представите ни за героите и за това какво се случва в действителност. Причинно-следствените връзки са органично замислени и хитро вплетени в сюжета. Разказаната история е на места научно издържана, на други – полунаучно или псевдонаучно, но за читателя остава забавлението да следи как авторът подскача между история, физика, квантова механика, екология, социология и какво ли още не. На нас ни се разказват пълни фантасмагории и ние отлично знаем, че ни лъжат, но тези лъжи са толкова невинни, забавни, приятни, че играта на ума, сърфираща върху хоризонта на събитията, неусетно пристрастява и искаш още, и още…
Ще се срещнете с Бог (един вид... всъщност няколко вида, ако трябва да съм точен), еволюцията, динозаври, произхода на Вселената и видовете, бъдещето на човечеството, черни дупки, аварията в Чернобил, изкуствен интелект, извънземни, Големия взрив, какво ли не – и за всичко това са виновни все нашите герои в романа, представете си. Или не, недейте – не можете да си го представите, няма как!“
Николай Русиновски
Откъс от „Тежки елементи” на Алеко Желязков
– Атанас! – чу се гласът на Аронов. – Имам чудесни новини! До края на деня наноботите ще са при теб. Каква радост, а? Край на отшелничеството! – директорът се изсмя от радост, но може би заради допотопната линия емоцията му прозвуча с пращящ и някак си зловещ оттенък. – Но преди това искам да те помоля за една услуга. Слушай осторожно...
– И оловният купол ще ги спре, нали? – Наско подскачаше от възбуда. – И след това ще разпечатате купола и ще ме освободите...
– Не бъди дурак! Размерът на нашите наноботи е от порядъка на металната решетка на оловото. Точно за това са толкова ефикасни, а и ако не минат през него как ще изчистим остатъчната радиация вътре? – в гласа на Виталий прозвуча досадата, с която братя Коен за пореден път обясняват, че не те, а други известни братя са се подложили на операция по смяна на пола. – Преминават през оловото като вода през цедка. Така. Значи, в лавицата вляво на бюрото ми има вграден таен сейф. Вадиш томовете със събрани съчинения на Путин и ще откриеш вратата на сейфа. Така. Искам немедленно да го отвориш и да извадиш от него една флашка. Най-обикновена сребриста USB флашка с логото на АЕЦ-а. Кодът за сейфа е 13-43-2-54-81.
Наско, притиснал слушалката между ухото и рамото си, започна да върти отключващия диск на сейфа. Досадна като муха, една мисъл полетя из главата му. Толкова досадна, че мъжът на два пъти обърка шифъра. Не се считаше за особено умен, но в никакъв случай не беше тъп – все пак бе завършил техникум по електротехника.
– Шефе, а след като роботите минават през олово... – чу се щракване и масивната врата на сейфа се отключи.
– Намери ли флашката?
– Намерих я.
– Имаш ли запалка?
– Не, не пуша.
– Виж, в сейфа трябва да има запалка и цигари. Лично аз бях забранил да се пуши в централата, но сега на теб като на стар приятел мога да ти призная за малкия си порок – Аронов приятелски се изкикоти.
За щастие, в сейфа наистина имаше метална запалка „Зипо“, грижливо положена върху разпечатан пакет „Дънхил“, до който се мъдреше смърдящ пепелник, пълен с фасове.
– Така... – продължи Виталий – сега, моето момче, запали флашката.
– Моля? – част от съзнанието на Наско изследваше непоканената мисъл и затова реши, че не е чул правилно.
– Виж сега – заобяснява директорът. – Ще направиш огромна услуга на колегите си, а и на самия себе си. На тази флашка има информация за всички провинения на техниците по време на експлоатацията на централата. Разследването за аварията още не е приключило. Кой знае какво ще установят инспекторите, ако в ръцете им попадне флашката? Може да видят например, че си направил някоя спойка с тинол, съдържащ грешен вид флюс и да решат, че това има връзка с трагедията – Наско с възхита към слонската памет на началника си спомни, че действително бе правил подобни уж незначителни грешки. – Бива ли след толкова години заточение да влезеш в затвора? Сега побързай и унищожи флашката!
Наско щракна запалката. Дяволито пламъче зашава още от първия път. „Зипото си е зипо дори след седем години!“– рече си той с уважение. Приготви пепелника, където щеше да хвърли горящото изделие, и доближи запалката до флашката. Но ръцете му застинаха преди огънят да обхване електрониката. Другата мисъл не спираше да жужи и да го тормози.
– Шефе, наноботите, щом минават през олово, като нищо ще минат и през живо тяло, а?
– Запали ли флашката?
– Да – измънка Наско, който не обичаше да лъже.
– Хорошо! Хайде, че трябва да вървя. Делата ме зоват. Забавлявай се, докато чакаш наноботите – покарай колело или се похокайте с електронната си жена, която ти подарих по случай развода! Може да допушиш дънхила – великодушно разреши директорът, сякаш удовлетворяваше последното желание на осъден на смърт.
– Шефе, щом наноботите минават през живи организми, дали няма да ги убият?
Чак от Москва се долови тежестта на Виталиевата въздишка. Дори смущенията по линията не можаха да прикрият неудобството му.
– Атанас – започна той бащински, – радиацията мъчи стотици милиони хора по целия свят цели седем години. Най-сетне намерихме решение, което ще оправи всичко и ще върне света такъв, какъвто си беше. Ще се изчисти почвата, въздухът, реките... Ще започнем начисто. Върху пустошта пак ще разцъфтят цветя. Историята показва, че за да има възход, са необходими малки жертви.
– Значи аз съм необходимата малка жертва? – промълви Наско. – Това ли е чудесната новина?!
– Атанас, моля те! Сега не е моментът да бъдеш егоист!
Електротехникът за миг се почувства гузно и вината дори насълзи очите му. Целият свят разчиташе на него, а той мислеше само за себе си: как след седем години самота и мъка иска да продължи да живее, вместо да остави наноботите да изметат целия боклук, включително живота, за да има стерилна основа, върху която да цъфтят цветя, които ще гъделичкат с корените си мъртвото му тяло.
Миг по-късно мигът на гузността бе отлетял. Наско тресна слушалката върху телефона, чийто механичен звънец отекна в цялата стая, пъхна непокътнатата флашка в джоба на гащеризона и отърча от директорския кабинет. Разполагаше едва с няколко часа.
Поздрави от Хадес
роман от Яница Радевa
Всички ние сме потомци на митични герои. Всички ние обичаме или се гневим, надяваме се и умираме, досущ като античните хора.
С митологичния си роман „Поздрави от Хадес“ Яница Радева се спуска дълбоко надолу, за да навлезе в света на архетипите, заложени в основите на нашата природа. Изследва опасности, откриващи се когато счупим ключалките на забраните.
За написването на романа си авторката ползва достигнали до нас фрагменти от митове, факти и открития на археологията, като ги помества в нов културен контекст. Яница Радева се стреми да достигне до дълбините на човешката същност, за да потърси обстоятелствата, при които се проявяват най-добри или най-лоши наши качества.
Героите на „Поздрави от Хадес“ помнят смъртта и имат причина да го правят. Някои от тях са от царския род на Едип, други са обикновени хора, без наследство или богати застъпници. Но всички са изправени пред труден избор и попадат в нелеки за преодоляване ситуации, от които излизат по-мъдри, разбрали какво значи да срещнеш Хадес.
„Поздрави от Хадес“ умело разработва мита за Едип и неговите потомци. Увличащ текст, който на моменти стряска, на моменти е страстен, на моменти показва неизвестното като привлекателно, но носи и оптимизъм за оцеляването и на родовото, и на индивидуалното добро.“
– Невена Панова
За авторката:
Яница Радева е автор на две стихосбирки и романите „Бонбониерата“ (2011), „Сезонът на Йоана“ (2015) и „Пътят към Тива“ (2017).
„Бонбониерата“ е отличен с грамота на Министерството на културата през 2012 г. „Пътят към Тива“ е с две престижни номинации – за националните литературни награди за български роман на годината на НДФ „13 века България“ (2018) и на „Елиас Канети“ (2019).
Яница Радева е доктор е по литература. Била е гост редактор на „Литературен вестник“.
Носител е на няколко литературни награди, сред които наградата „Рашко Сугарев“ – за най-добър публикуван къс разказ, първа награда за разказ от конкурса, посветен на Яна Язов, първа награда от националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови. Нейни текстове са превеждани на хърватски, румънски, английски, корейски, персийски.
Откъс от „Поздрави от Хадес“
Исмена
В годината на чумата по стадата аз видях петите на майка ми. Тогава повярвах, че да видиш петата на другиго, е най-голямо нещастие. Сега знам, че всичко се случи заради семейната орис, но тогава мислех, че стражата е виновна, а Манто, която по онова време почти не познавах и която татко прие в двореца, за да ни учи със сестра ми Антигона на керамика, ме поглеждаше с учудване, когато чуеше да говоря против стражите. Вероятно си мислеше, че не подхожда на дъщерята на владетеля да говори така. А аз бях готова да потвърдя и пред съвета на мъжете, че онези двама войници са виновни за това, че татко е неразговорлив и че майка се сърди и ни кара с Антигона по-често от друг път да бодем пръстите си с ръкоделие. Виновни са, казвах на Манто, защото в святата нощ, когато трябвало да бдят при могилите, нищо не са опазили. Тогава пакостливи духове напълнили шепите си със свещена пръст от гроба на предците ни и откраднали плодородието. Виж, казвах, всичко вехне, къде е хармонията на Тива? Тъмнооката Манто нищо не отвръщаше, само зениците ù се разширяваха и сменяше темата, елате да видим глината, казваше. А аз от братята ми Етеокъл и Полиник знаех също, че след кражбата, за да избегнат наказанието, стражите си замълчали, все едно нищо не се било случило. Но когато цветовете на лечебните треви не вдигнали глави върху могилата на пазителите на Тива – Зет и Амфион, и те близнаци като моите братя, двамата войници решили да се явят пред татко. Те били по-възрастни от братята ми, но татко не погледнал на тях като на мъже и се отнесъл благосклонно.
Когато войниците влезли, татко ги очаквал. Нозете му се сливали с краката на трона и той изглеждал като кентавър, чиято реч била съвсем различна от онази, предназначена за нас. Червенина обагряла бузите на двамата стражи и макар че по-високият имал гъста брада, алените петна пак прозирали. Щом били дошли, трябвало да говорят, но личало – не желаели, ала не можели и да мълчат пред царя. Когато дъхът им не търпял повече да се задържа в гърдите, в един глас изрекли:
– Едипе, повелителю на Тива, виновни сме!
Тогава татко се изправил, стиснал скиптъра си, приближил войниците и изглеждал като страшната Химера – с два лъвски крака и с трети – от змийска опашка. Ръцете му се протегнали към коленичилите със знак да станат, защото това не приляга на войници и мъже, а смело да погледнат бъдещето, каквото и да е то. Съгражданите ни разказваха, че с такъв поглед някога татко срещнал дивия поглед на Сфинкс и не се изплашил от магическите стихове, а ги разгадал, замахнал с тоягата си и я повалил в бездната.
– Говорете! – заповядал.
Другият страж имал среден ръст, татко го помнел, защото бил не само от аристократично семейство, но и защото преди космите да покрият бузите му, го бяха избрали да носи Аполоновия венец. Аз още помнех русите къдри, украсени със зелени листа, макар че тогава бях съвсем малка. Името му беше в устата на възрастните, защото Агатон изпълняваше добре хвалебствените песни и може би щеше да има бъдеще в театъра, но баща му решил, че попрището на воина е по-достойно занимание от това на поета. Този някогашен лавроносец погледнал другаря си, едър, но не пълен, който стискал в юмрук и отпускал пръстите на ръцете си, и казал:
– Ние с Аристодем бяхме определени с жребий сред другите в казармата да охраняваме могилата на близнаците в уречения ден...
– Та това беше отдавна – прекъснал го татко, – защо чак сега ми докладвате, нима не сте забелязали, че грижата разперва крилата си над града ни? Реколтата няма да е добра тази година, а има договори да изпълняваме. Гроздето за нищо не става, лозарите казват, че няма да има дори за жертва на Дионис.
– Да, както когато беше тук чудовищната удушвачка – съгласил се Агатон. – Чувал съм за нея, с глава на жена, с крила на птица. Аз бях момче тогава и не успях да я видя. Аристодем пък бил от онези сукалчета, родени през дните на Голямата суша, и само за него не била гладна смъртта. А при Удушвачката и нейната гатанка все мъже ходеха и никой освен теб, Едипе, не я позна.
Татко махнал с ръка. Представях си как е станало, защото той и на нас, когато го разпитвахме за Сфинкс и гатанката, така махваше, дори не махваше, а само вдигаше ръката си и с този жест ни караше да мълчим.
Машини
стихотворения от Златозар Петров
„Машини“ на Златозар Петров не е поредната книжка с поезия сред поредните книжки с поезия. Зад провокативно баналното заглавие стои поезия от най-високо качество. Теренът на книгата е неравен, което прави още по-видими естествени образци като „Човекът-кукла“, „Наброски върху любовта и времето“, „Каприз“... Играта с езика, но игра на майстор, позволява през думите свободно да се сливат емоция и разум, стихийно да преливат едно в друго в една интелектуална страст, и – „Погледни: изкуство и природа са едно.“
Илко Димитров
Златозар Петров е роден през 1975 г. Автор на стихосбирките: „На свечеряване мъжът излиза да се поразходи“ (2010), „Раждане на снега“ (2013), „Топло животно и други стихотворения“ (2017), „Машини“ (2020). Превежда френски поети - Рьоне Шар, Пиер Жан-Жув и др. Книгата му „Топло животно и други стихотворения“ е номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“ през 2017 г. Негови стихове са превеждани на руски и унгарски език.
Думи на Ани Илков за "Раждане на снега"
Оригиналното в поезията на Златозар Петров е нейната класичност. Той обаче следи и следва класическите параметри философски, а не маниерно. В стихотворения като "Раждане на снега" и някои други дори постига виртуозност.
"Законът трябва да бъде преодолян, като бъде спазен" - тази стара мисъл на Бешков като че ли е основно правило в поезията на Златомир Петров - поет на естетическата носталгия.
Сърдечен арест
от СОФИЯ НЕСТОРОВА
(1955-2020)
В памет на София Несторова,
редактор в Издателство Жанет 45 от 2002 година
За автора:
София Несторова е родена на 6 октомври 1955 г. в гр. Казанлък, но от 1961 г. живее в Пловдив. Завършва Славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност Чешки език и литература.
От 1978 до 1996 г. е специалист „Културна дейност“ в Управление „Старинен Пловдив“. В периода 1997–2001 г. работи като продавач в книжарница, домашна помощничка, сътрудничи в бюро преводи и в местния печат, открива и ръководи Галерия „Стръмна“ в Стария град.
От 2002 г. е редактор в Издателска къща „Жанет 45“ – Пловдив.
Превежда от чешки и руски, член е на Дружество на преводачите в Пловдив. Отказва поканите за членство в многобройните писателски съюзи след 1989 година.
София Несторова е автор на стихосбирките:
„Целувам камъка“, ДИ „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1983 г. (Национална награда за поезия „Димчо Дебелянов“) „Озонова наркоза“, издадена с конкурс на „Свободно поетическо общество“, София, 1994 г. (Национална награда за поезия „Иван Николов“) „Избрах“, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2005 г.
Нейни творби са включени в:
› Антология на пловдивската любовна лирика (ДИ „Хр. Г. Данов“, 1996);
› Антология на българската поезия „Мост“ на чешки език (1996);
› „10 български поетеси“ на турски език (2006);
› „Кратки поетични форми“ от българската поезия на унгарски език (2006); .
› Антология „In vino veritas“ (2007);
› Посветения на българската поезия брой на испанското сп. „Алора“ (2008);
› Антология „Литературен Пловдив“ на немски език (2014).
Думи за книгата:
„В настоящото издание съм включила стихотворения от книгите „Целувам камъка“ (ДИ „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1983; Национална награда за поезия „Димчо Дебелянов“), „Озонова наркоза“ (издадена с конкурс на „Свободно поетическо общество“, София, 1994; Национална награда за поезия „Иван Николов“), „Избрах“ (Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2005), както и от неиздадената самостоятелно книга „Сгъстено време“. С това слагам край на писането на поезия – макар именно тя да е поддържала огънчето на живота ми в най-трудните му мигове – и едновременно с това благодаря на всички, близки и далечни, чиято обич и разбиране спасяваше душата ми от често навестяващата ме покруса.“
София Несторовa
„Соня Несторова – 50-годишна моя любов и слабост. Висок професионалист, работещ със сърцето и ума си за литературата, дълбока, цялостна, умна и най-важното – талантлива. Готова всеки да посрещне с добра дума и с добра да го изпрати.“
Божана Апостолова
„София Несторова – една от най-нежните и мъдри жени в българската поезия, беше се заканила да спре да пише стихотворения. Сега те ще доизвайват нейната „мека извивка“.“
Георги Борисов
Думи на Румен Леонидов за София Несторова
„Сърдечен арест“ София Несторова е събрала слънчевото лице на душата си и среднощната ù разновидност в мълчалив монолог, който може да бъде чут от всеки, който разбира от истинска поезия. Познавам по-голяма част от тези стихотворни и житейски състояния на Соня – витални, иронични, любовни, трагични, самоиронични, песимистични, самоубийствени, убийствени, изящно изведени от подсъзнанието и надсъзнанието ù. Това са дишащи, живи късове от прераждаща се пред очите ни душа, чиито земни, човешки превъплъщения буквално ни вдишват с огнените си дихания. И ни издишват като цигарен дим, като димяща въздишка.
В словесната рисунка на новата ù книга има и магия, и мъчна обич, и загатната обредност, и необяснима обреченост – това сякаш е словар за пред Бога, тропар в чест на Поезията и нейното възкресение… Или особен, непресторен духовен отчет за стореното и нестореното от Несторова, отчет откровение пред небесната ù фамилия. И пред милия `и продължител на кармичната линия.
Признавам, веднага не разбрах и не разгадах заклинанието в заглавието на това книжовно духохранилище.
Едва след като пребродих и претършувах всички страшни сънища в нейното невидимо пространство и останах насаме пред последната стена на стенанията, усетих, че съм ненадейно разлят и различно развълнуван. И отново отчаяно влюбен в странната душа на тази поетеса…
При нея всичко е различно. И Начало и Безначалие на този вид поезия – тук те са дръзки и дръпнати, какъвто е и дръпнатият характер на София. Без него нямаше да бъде тя, а поредната обречена на слабоволие и суета драскачка.
За радост на доживотния ù Ангел Вдъхновител, в този „Сърдечен арест“ живеят в хармонично единение и философски филигранности, и пирова скръб, и есенна елегичност, и страстите христови, и пироните на социалното разпятие, и умората от смъртта… И очакването за нов, може би другопланетен живот.
Деца гении в поезията няма. Но преди петдесет години, още с първите си стихчета в средношолското сп. „Родна реч“, София Несторова се заяви като детето чудо. После намери и целуна целебния камък, който сякаш я опази от всеобщия патос и възторг. Сега тази съборна стихосбирка е свидетелство, че чудото през цялото това време е било живо. И е същестувало – чакало е да дойде краят на света, за да се заяви наново. Ето така: „Животът, който живях, се опита да ме убие. Но Поезията ме спаси, защото и аз успях да я опазя от себе си. Моята сиамска 7 сестра ще ме надживее, но аз ще продължа без нея, ще вървя нататък сама, защото ме чакат хиляда и една неведоми пътеки… И един мъж, който ще се роди след сто и една години“.
Обаче Краят на света се отлага, скъпа Соня. Засега. Поне докато наистина изхриптим последната дума…
„Братовчедката на Зорбас“ –
нова поетична книга от
Рене Карабаш (Ирена Иванова)
Тя има дипломи за преводач и театрален режисьор, но диплома за актриса няма. Което обаче не ѝ пречи да бъде сред най-награждаваните български актриси. На етажерката ѝ са наредени международни награди от филмови фестивали в Локарно, Стокхолм, Сараево, Варна... Сред тях е и „Златна роза“, за ролята ѝ във филма „Безбог“ (реж. Ралица Петрова). През 2016 година Ирена получава специална покана за членство в Европейската филмова академия, създадена в годината на нейното раждане – 1989.
През 2019 г. на същата тази етажерка с отличията се нарежда и престижната национална литературна награда „Елиас Канети“, която Рене Карабаш получава за дебютния си роман „Остайница“. Същият роман ѝ носи и две важни номинации – за Роман на годината на и Литературни награди „Перото“. „Остайница” влиза в официалния каталог Contemporary Bulgarian Prose 2019: Ten Books from Bulgaria на Националния център за книгата, заедно с книгите на още девет доказани съвременни български писатели. Романът „Остайница“ е преведен вече на френски и арабски и предстои да бъде публикуван във Франция и Египет. Текстове на Рене Карабаш са включени в сборника Антология на най-превежданите български писатели.
Предишната ѝ стихосбирка „Хълбоци и пеперуди” е с номинация за Национална награда за поезия „Иван Николов“, което нареди Рене Карабаш сред най-младите номинирани за наградата поети. Отличена е и с първа награда за белетристика в Националния литературен конкурс „Боян Пенев“, а книгата, освен в България, е представяна и в Кеймбриджкия университет, в Лондон и в Прага.
В областта на театъра Ирена Иванова се развива като режисьор и драматург. Сред нейните театрални проекти са спектакълът „Очи сини коси черни“ (по едноимения роман на Маргьорит Дюрас), поставен от нея на сцената на Театър „Възраждане“, и участието ѝ в спектакъла „Портретът на Дориан Грей” (реж. Стайко Мурджев, по романа на Оскар Уайлд), на който тя е драматург и асистент-режисьор.
Ирена Иванова е основател на Творческа академия „Заешка дупка“, която ангажира като лектори изявени български писатели, сценаристи и драматурзи.
В момента Ирена работи с режисьора Костадин Бонев («Потъването на Созопол», «Далеч от брега») по екранизацията на романа ѝ «Остайница».
Думи за „Братовчедката на Зорбас“:
Има нещо естествено и директно, нещо осезаемо в най-добрите стихотворения тук. Като да усетиш семката от домата между зъбите си, сцепената вежда, вкуса на смъртта и детството. Личен репортаж за пътя и порастването – подир трабанта на миналото, бащата – градинар и гробар, пътешествията на майката през магнитите от чужди градове на хладилника, запушените с дъвка ключалки, през които все пак успяваш да зърнеш – смърт няма. Прямо и лично, намерило себе си писане.
– Георги Господинов
Все ми се струва, че поезията не е за разбирачите, а за повярвалите в нея. Може би, защото читателят и поетът свързват сърцата си с копринен конец, по който вървят изранените ходила на Господ. В това последно проявление на божественото, от гърдите чудодейно прорастват кактуси, научаваш се да спиш с отворени очи докато другите бълнуват, чуваш смеха на баща си, вееш се като памучно бельо на простора Му и все повече не разбираш, но вярваш, че поетът жив лежи вкопан на хиляди метри в небето.
След „Хълбоци и пеперуди“ бях убеден, че поезията на Рене Карабаш вече е достигнала своя връх. Рядко съм бил толкова щастлив когато греша.
– Димитър Стоянович
Целият свят събран в магнитите на хладилника. Това е поезията ѝ за мен. Автентична. Русокоса, с остър поглед. Когато я видях за първи път... носеше ПАПКА. В нея – проект. Той излезе оттам и заживя. Явно всяко добро начало е събрано в папката от нашата баба.
– Снежина Петрова
Aко човек просто я слуша или чете, тя сякаш е на нашата земя от много по-отдавна. Пораснала, помъдряла и толкова, толкова земна.
– Петра Денчева, списание ELLE
Изгря звезда на българското, а и не само, литературно небе. Очаквам публиката и критиката да го оценят подобаващо.
– Светлозар Желев, списание DIVA
Богатият на метафори и подводни течения език є е втора природа, визуалната образност също. Текстът се лее, читателят се понася, унася, хипнотизира.
– Милена Ташева, Аз чета
Езикът ѝ „високо е люлян от вятъра“, а думите є удрят като жилави камшици, след които остава парене по кожата. Това е Рене Карабаш – ярък представител на столичното арт съсловие, която няма как да подминете на улицата, без да се обърнете след нея.
– Кристина Димитрова, Webcafé
Откъс от „НЯКОЛКО НЕЩА, КОИТО НЕ ЗНАЕТЕ ЗА СЕБЕ СИ“
Казвам се Ирена. На 30 години съм.
Идвам от село Александрово, Ловешко. Живях и учих там до 7-ми клас. Като малка не обичах да ходя на детска градина. За малкото дни, в които бях там, сцепих веждата на Ицо с дървено кубче, а когато ни изследваха за глисти, избягах със свалени гащи, пълзяща по стълбите, крещейки на учителката, която ме гонеше „глупачка“, от което тя много се обиди, а аз все още не знаех какво е обида, но знаех вече какво е страх. Вкъщи се научих да пиша, докато майка ми гледаше новородената ми сестра. После започнах да ходя на училище. Майка ми – главен счетоводител на училището, а баба ми – секретарка с електронна пишеща машина, на която ми набираше стихотворенията, които започнах да пиша. Слагаше ги в папка с името „Папка“ – първата ми поетична книга. В училището се носеха слухове, че не съм ги писала аз, а майка ми. За едно бяха прави, пишеше ги някой друг, но не беше майка ми. Диктуваше ми всеки ден, когато останех сама в стаята. Само аз го чувах.
Класът ми беше микрокосмос на селото – състоеше се от български, влашки и турски деца. Оттам разбирам донякъде влашкия и турския език. Говоря на тях предимно обидни неща, защото това ни беше работата тогава – да се псуваме и да се смеем. От училище се прибирах с Лютфие от турската махала и Иваничка от влашката. Всеки ден правехме „клас стани, клас мирно“. Въпреки че 89-та беше минала отдавна, в понеделник ни проверяваха дали сме изкъпани, дали имаме черно под ноктите и дали си носим носна кърпичка. Веднъж отидох на училище с кръстче на врата. Учителката ми го стисна в юмрука си и каза повече да не го нося. Беше червена, като цвета на кръстчето. След няколко дни я видях да обикаля църквата на Великден.
Най-много учехме по биология при учителката Хамиде Юмер Ефенди, която ни казваше „учете, за да не ме излагате, когато отидете да учите в града“. Освен че не я изложих, когато влязох в Езиковата гимназия в Ловеч, бях с един от най-високите балове. Опасността да не се изложиш и да покажеш, че си достоен колкото са достойни и градските деца, ми донесе много успех в живота. Но и много излишна неувереност, чиито утайки нося до днес, защото постоянно на мен, сестра ми и на моите приятели се повтаряше „вие не сте от града“. По-късно разбрах, че градът, държавата и континента са просто географски понятия. Защото си дадох сметка, че единственото, което беше важно, е да се целиш в слънцето. В най-лошия случай ще попаднеш сред звездите. (… )“
МАЙКА МИ ОБИКОЛИ СВЕТА
Била е в Париж
разхождала се е
в градината на статуите
Била е в Копенхаген
седяла е
на скалата на самотната русалка
Била е в Пуерто Рико
изчезвала е
във Бермудския триъгълник
Толкова магнити й подарих
често ги подрежда
във формата на къща
БЕЗ СМЪРТ
Баба умря
няколко дни след
нà ти семе от мойте домати
погребението мина нормално
посяхме баба в земята
плакахме много да я полеем
така се правело ни казаха
Мина време и се родиха големи домати
напукани като ръцете й
откъснах най-големия
и тръгнах бавно към къщата
държах го с двете си ръце
новородено което дори не проплаква
разрязах го наполовина и отхапах
смърт няма казваше баба
и една семка засяда между зъбите
ВЪЗМОЖНОСТ ЗА КАПИТУЛАЦИЯ
Тази любов е минно поле
премислям всяка крачка
изчислявам разстоянието между окопите
прехвърлям възможностите за капитулация
Понякога бомбата гърми в краката ми
друг път я чувам далече зад мен
само тогава обърквам огъня ѝ за цвете
което шеметно желая
но не мога да помириша
Говори с Нева
„Говори с Нева“: една напълно субективна биография на общите ни въпроси, тревоги, страхове, вълнения и вдъхновения. Между тези корици са събрани четиресет и три мини кореспонденции: писма от читатели от едната страна и от мен... от същата страна, понеже така и не разбрах къде е „другата“. Текстовете излязоха в онлайн седмичника за независима журналистика „Тоест“ (toest.bg) от дебютния му брой на 1 февруари 2018 г. до броя от 4 април 2020 г. в рубрика, наречена „Говори с Нева“ като закачка с филма на Алмодовар „Говори с нея“.
Когато „Тоест“ организираше бъдещото си съществуване и се приближи с „Хайде да...“, аз веднага отговорих „Ами хайде“, с уточнението, че ми се занимава с нещо различно от обичайните рецензии, интервюта и пътеписи. Така „учредихме“ място за писма и решихме то да е извън злободневието – в него да се говори на спокоен език и да не е самотно.
Нямахме представа колко дълго ще ни бъде (и още нямаме). И все пак нещо трайно се случи.
Във Великобритания, люлка на рубриките от този тип, техните водещи се наричат Agony Aunt – нещо като „леля за споделяне на душевните терзания“. В равносметката на една от „лелите“ на „Гардиън“ (там те са много и нерядко специализирани в конкретни области) прочетох, че темата, по която е получавала писма най-често, е „възрастен съм и не харесвам майка си“. В моята равносметка дотук бих рекла, че най-честата тема при нас е страхът. И сложното ориентиране в житейския пейзаж.
Всеки отговор съм подготвяла с дни – с огромно усърдие и удоволствие, и желание да съпреживявам с човека, който ме е заприказвал, въпросите, които го вълнуват. Сега с изненада установявам, че в процеса съм нахвърляла нещо като автобиография. Надеждата ми е тя да отразява и приютява другите и нашето общо време така, както се оказа, че те отразяват и приютяват мен.“
— Нева Мичева
Зазоряване преди полунощ
репортажен роман от Стефан Велев
„Зазоряване преди полунощ“ е интересен и добър текст, който изчетох „скоростно“ и с нарастващо доверие към автора. Като читател и като човек, интересуващ се от случващото се на и зад екрана, трябва да призная, че се почувствах увлечен от написаното. Страниците дават интересна информация за събития, които не са известни, да кажем, като отвличането на самолета от турските терористи, „сериалът“ около Владимир Костов и много други. А някои от редовете – за Мария Тролева или за Георги Ламбрев например – са вълнуващи.
Юрий Дачев
Тази книга е изповед на един журналист с позиция и достойнство, телевизионер до мозъка на костите, новинар, публицист и администратор, който е подчинил живота си на магията на екрана. И който никога не изневери на принципите си да говори честно, дори когато знае, че ударите го чакат зад ъгъла. Това е книга респект!
Валерия Велева
Стефан Велев е талантлив човек, пише хубаво и усърдно. Прочетете го. Ще бъдете много доволни.
Павел Писарев
Между „воините“ и „строителите“ на БНТ е и Стефан Велев. Сега разбираме, че в душата си е бил и летописецът на това „телевизионно време“. „Зазоряване преди полунощ“ буди у телевизионери и зрители спомени и подтиква всеки да има свой поглед. Никак не е малко!
Владимир Костов
Стефан Велев e ръководител на програмата на БНТ в екипа на Иван Славков от 1971 до 1978 година. Има над 60 години стаж в различни медии, театър и опера. Създател и първи генерален секретар на Асоциацията на Балканските информационни агенции и почетен гражданин на Охрид. Бил е главен координатор на Театъра на нациите в София и на Международната детска асамблея, участва в изграждането на НДК и реставрацията на Народния театър „Иван Вазов“.
iskrata.bg 
