Излезе „Три дни” – нов завладяващ роман от един от най-продаваните скандинавски трилърови автори в света – Андерс Руслунд!
На български излезе „Три дни” – новият роман на шведския феномен Андерс Руслунд, който книга след книга завладява все повече и повече фенове на скандинавските трилъри по света.
Лятото не е време за отпуска за инспектор Еверт Гренс в неспирната му борба срещу престъпността. Стокхолм е град, в който умират твърде много хора, и спокойствието вече изглежда като далечен спомен. А спомените работят по странен начин. Спомени отпреди седемнайсет години за най-ужасното местопрестъпление, което е посещавал – апартамент, в който цяло едно семейство е срещнало ужасна участ.
Някои са измъчвани от спомените, които имат, други – от спомените, които не могат да възстановят. Като единствената оцеляла от бруталното убийство, едно малко, ужасено момиче, което Гренс е изнесъл на ръце. Години по-късно тя има нова самоличност, нов живот, далеч от своето петгодишно аз. И сякаш всичко е забравено. Но защо тогава някой е проникнал в апартамента, в който всичко се е случило, с взлом, при това без да вземе нищо? Дали е търсел нещо, останало скрито в онази далечна ужасяваща нощ? Това може да е ключ към разплитането на мистерията… а може да означава нова опасност за вече порасналата свидетелка.
И какво общо има неразкритата трагедия със злокобен повелител на сенките, който се опитва да продаде голямо количество от най-мощната картечница, създавана някога? На бившия полицейски информатор Пийт Хофман се налага да си зададе този въпрос, когато престъпните групировки в Швеция погват него и семейството му, а пътят му се преплита с някогашния му враг – сега неохотен съюзник – Еверт Гренс.
Трима герои. Три дни. Три версии на миналото, които протягат окървавените си нокти към настоящето.
Разследващият журналист Руслунд пише първите си два трилъра – „3 секунди” и „3 минути” – в тандем с бившия затворник Бьорг Хелстрьом. Романите им са преведени на над 17 езика и имат адаптация за екран. Двамата обединяват детайлните си лични познания за криминалния подземен свят и запознават читателите по цял свят с несравнимия инспектор Еверт Гренс и полицейския информатор Пийт Хофман. Макар без участието на Хелстрьом, „Три дни” продължава историята на любимите герои, но може да се чете и като самостоятелен роман.
Номинирана за престижните награди на Storytel за най-добър съспенс през 2019 г. и за шведски роман на годината за 2020 г., „Три дни” е първата самостоятелна книга на Андерс Руслунд, чиито трилъри са четени от милиони по цял свят и са донесли на автора си редица отличия.
Истински шедьовър в жанра. Брутален, интелигентен, приковаващ. Остави ме без дъх.
Лиза Марклунд, автор на „Червения вълк”
Из „Три дни”
Андрес Руслунд
сега
първа част
НИКОГА НЕ БЕ харесвал лятото.
През лятото нещо като че дразнеше кожата му, нещо, с което се бореше година подир година, но накрая се отказа. Примири се. С жегата. С града, който забавяше обороти. Хората, които обикаляха по къси панталони и се смееха твърде шумно.
Криминален комисар Еверт Гренс лежеше в кафяв рипсен диван с изтъркани нишки, облегнал глава на твърде високия подлакътник. Гърбът му потъваше в твърде меките възглавници. Приятната музика, Сив Малмквист и шейсетарските песни, които тя пееше само за него, се носеха от престарялата колона, която бе сбутал на лавицата за книги, между препълнените класьори и дебелите папки с материали от разследвания. И двата прозореца в стаята бяха широко отворени. Още беше сутрин, но навън, както и вътре, беше двайсет и седем градуса. Бе спрял да се бори, когато осъзна, че не е сам. Имаше и други, които се променяха през юни, юли и август. Такива, които не се бореха със сезона, а си го изкарваха на хората. Проклетата жега се загнездваше в тях, подстрекаваше ги, размиваше задръжките им.
Когато омарата започнеше да души хората, безредиците се увеличаваха, и то не само из затворническите коридори. Реалността отвъд стените също се свиваше, когато задухът се спуснеше отгоре и притиснеше града. А щом сърцата заработеха по-усилено, идваха и ударите, хората чисто и просто се нараняваха повече, убиваха. Еверт Гренс цял живот разследваше убийства и почти всички се случваха, когато нощите станеха по-светли. Отдавна не си бе взимал отпуск през някой от месеците, когато асфалтът не бе покрит със сняг.
Нечия ръка тропаше упорито по вратата на кабинета му.
Нека си тропа.
Вратът му се беше схванал, а и както обикновено, кракът го болеше. Беше най-възрастният по коридорите на следствения отдел и почти най-възрастният в цялата Градска полиция[1]. Оставаше му по-малко от половин година до голямата черна дупка, която го плашеше повече от леглото у дома. Дупка от онези, в които пропадаш презглава и които нямат дъно. Единственото, за което не биваше да мисли. И единственото, за което мислеше.
Проклето тропане. Не спираше.
Повече от четиресет години. Божичко. Беше толкова по-млад, когато влезе тук за пръв път, вече убеден, че си е у дома. Твърде млад, за да осъзнава, че един ден ще му дойде краят. Не по твое собствено желание, а защото обществото, към което си избрал да не принадлежиш, го е решило вместо теб.
– Еверт?
Тропането вече не беше достатъчно, ето че го викаха и през ключалката.
– Знам, че си вътре, Еверт. Влизам, искаш или не.
Когато вратата се отвори, той още лежеше на протъркания рипсен диван. Жената, която влезе вътре, му хвърли бърз поглед, преди да затвори след себе си и с целеустремени стъпки да се насочи към касетофона и бутона за изключване. Сив и музиката от едно безкрайно по-просто време замлъкнаха.
Мариана Хермансон.
Може би единствената в управлението, която никога не се огъваше пред него, свободно го предизвикваше и нямаше представа, че шефът ѝ се усмихва гордо всеки път, когато го прави.
– Взлом, Еверт.
Тя, чийто кабинет беше в края на коридора. Тя, която едно време работеше по заместване за лятото и която той прокара през цялата бюрокрация и покрай дългата опашка с квалифицирани кандидати. Тя, която той се научи да обича, дъщерята, която никога не бе имал и която понякога слагаше решително длан върху ръката му, докато разговаряха, настояваше за отговори, виждаше го, смееше му се и го караше да изпитва неувереност на единственото място, където бе уверен.
– И бих искала да го разгледаш. Сега.
Той седна на ръба на дивана, разтегна се и посочи към бюрото и купчините документи.
– Не се занимавам с кражби с взлом. Защото в този град умират твърде много хора. И това – както знаеш – отнема цялото ми време.
Тя не се отказа, както се и очакваше.
– „Далагатан“ 74.
– Е?
– Третият етаж.
– Аха?
– Апартамент 1301.
В едната си ръка държеше плик, който му подаде. Той го погледна, без да го вземе.
– И в твоя кабинет ли е толкова горещо, Хермансон? Тая вентилация, не знам, изглежда, не работи.
Тя седна до него. Рипсеният диван беше толкова амортизиран, че и двамата потънаха към пода.
– Взлом, Еверт. Но без да липсва нещо. Затова го оставих настрана. Защото аз също нямам... време.
Тя кимна към купчините хартия. Еверт Гренс знаеше как изглежда нейното собствено бюро. Още по-отрупано. Както и подът.
– После направих както винаги, погледах жалбата известно време и накрая я върнах на върха на купчината. Отворих РАР[2] и потърсих други сигнали от адреси в района през последните години.
Еверт Гренс се разтегна отново, този път без да се прозява. Не го съзнаваше, но нахлуването ѝ, спирането на музиката и гласът ѝ, който изискваше вниманието му, вече го бяха накарали да се усмихне.
РАР. Той я беше научил.
– И?
– Обичайното. Редица кражби. Повече насилие, отколкото претендират скъпите фасади. Доста наркотици. И две непредумишлени убийства.
Тя се наведе и тикна плика в гърдите му.
– Но нищо, което да мога да свържа с взлома. Нищо, което обяснява защо някой е влязъл посред бял ден в апартамент в центъра на Стокхолм, разходил се е необезпокоявано и си е излязъл, без да вземе нищо.
– Ами ако отворя вратата към коридора, Хермансон? Какво ще кажеш? Ако някой друг е отворил врата и прозорец, ще стане течение, ще влезе малко въздух. Вече е двайсет и седем градуса. А ще се качи с още пет!
– Тъкмо се канех да изляза от системата. Щях за втори път да оставя жалбата настрана, при останалите петдесет и шест хиляди отворени случая в лен Стокхолм, и след няколко месеца да препоръчам на Вилсон да я отпише.
Еверт Гренс размахваше плика пред себе си като ветрило, затворил очи, а подплашеният въздух се сблъскваше с влагата по челото и косата му. Хермансон грабна плика от ръката му и извади един от документите вътре, остави го на разнебитената масичка и подчерта с нетърпеливи пръсти първите три реда.
– Но видях това. Бележка най-долу в извлечението от регистъра. Червен флаг, който предупреждава за по-стар случай, който е наличен само на хартия и се съхранява в архива в мазето. Разследване отпреди седемнайсет години, на същия адрес, същия етаж, а според номера дори в същия апартамент. Разследване от онези, с които ти се занимаваш – с твърде многото хора, които умират в тоя град.
Гренс слушаше. Но още не разбираше за какво говори тя.
– Бележката. Червеният флаг.
При жалби във връзка с „Далагатан“ 74,
независимо от вида престъпление,
незабавно се свържете с криминален инспектор
Еверт Гренс.
– Ти си я писал, Еверт. Подписал си се.
Документът лежеше на масата, а пръстите ѝ продължаваха да сочат редовете, които той трябваше да види. И най-накрая го направи – видя.
– Преди седемнайсет години?
– Да.
– Убийство?
– Да. Или... по-скоро четири убийства. Майка. Баща. Дъщеря. Син.
СТРАННО.
Как работи паметта. Как това, което допреди миг уж го е нямало, изведнъж се завръща с нечувана сила, разбутва всичко останало, иска място.
Цялото място.
Сега си спомни.
Еверт Гренс се наведе през отворения прозорец, към вътрешния двор на полицейско управление „Крунобери“. Няколко колеги седяха по пейките в жегата и оставяха слънцето да оцветява почервеняващите им носове и бузи, а други лежаха в сянката на едно от малките дръвчета и пиеха кафе от кафяви пластмасови чаши.
Проклетата тревога.
Може би беше заради жегата, която проникваше в тялото му и се превръщаше в неспокойство. А може би заради капките пот, които се плъзгаха залутани по изморения му гръб.
Може би беше заради малкото момиче, което подскачаше наоколо с петна от храна по брадичката и бузите, и малки крачета, които раздвижваха най-ужасната миризма, която бе помирисвал, на най-ужасното местопрестъпление, което бе посещавал – апартамент, пълен със стаи, приютили мъртвите членове на едно семейство.
[1] Citypolisen – най-големият полицейски район в Швеция, обхващаш централната част на Стокхолм, както и Лидингьо. – Б. пр.
[2] Rationell anmälningsrutin (Рационална организация на жалбите) – една от компютърните системи, използвани от шведската полиция. – Б. пр.
iskrata.bg 
