Излезе „Когато Луната снизхожда“ от авторката на „Перлата, която се освободи от черупката си“ Надя Хашими, в която една жена ще мине през ада, за да опази децата си.
По книжарниците излезе „Когато Луната снизхожда“ от американската авторка от афганистански произход Надя Хашими. Хашими е автор на „Перлата, която се освободи от черупката си“, която ѝ спечели наградата на „GoodReads“ за най-добър дебют през 2014 г. – драматичен разказ за две афганистански жени, разделени във времето, но ограничени във всяко свое действие в борбата си за свобода.
В новата ѝ книга централна фигура е Ферейба, която макар и да е омъжена в уреден брак, обича съпруга си. Тя има кариера на учителка и уютен дом. Но щастливият ѝ живот на жена от средната класа с образование, работа и комфорт се преобръща из основи, когато страната ѝ е погълната в огньовете на война и талибаните се изкачват на власт.
Семейството ѝ се превръща в мишена на новия фундаменталистки режим. Принудена да избяга с трите си деца, Ферейба таи една надежда за оцеляване – да потърси убежище при сестра си в Лондон.
Пътуването с фалшифицирани документи, доверяването на милостта на непознати – всичко това превръща бягството към спасението в опасно пътешествие под покрова на мрака, а Ферейба – от уважавана жена в отчаяна бежанка.
Бегълците попадат в сенчестата подземна мрежа, пуснала пипалата си под улиците на европейските градове. И тогава, на един оживен площад в Атина, съдбата им преживява съкрушителен обрат. Най-големият син на Ферейба, Салим, е откъснат от семейството си, запратен в света на трафика на хора и мизерията на бежанските лагери.
Ферейба няма друг избор, освен да продължи с другите си две деца. Разделени, те преминават граница след граница, опасност след опасност, рискувайки живота си с надеждата за по-светло бъдеще – с надеждата някой ден да се съберат отново.
Надя Хашими повторно повежда читателите си на емоционално пътешествие не само през отнетите свободи и ужасите на войната на Изток, но и през скритите опасности на Запада, които клокочат под на пръв поглед подредената фасада. Разказана в две гледни точки – на Ферейба и на сина ѝ Салим – „Когато Луната снизхожда“ е изящна история за търсенето на дом и страха, че няма да го намериш, за скръбта на стария свят и болката на новия.
Надя Хашими
ПЪРВА ЧАСТ
Първа глава
Ферейбà
1
Денят на моето раждане положи кървав печат върху съдбата ми. Докато се борех да вляза в този опак свят, майка ми го напусна и отнесе със себе си възможността да бъда истинска дъщеря. Акушерката преряза пъпната връв и я освободи от всяко по-нататъшно задължение към мен. Тялото ѝ бледнееше, докато моето розовееше; нейното дихание стихна, докато аз се учех да крещя. Почистиха ме, увиха ме в одеяло и ме изнесоха да ме представят на баща ми, вече вдовец благодарение на мен. Той падна на колене с останало без цвят лице. Падар-джан сам ми каза, че минали три дни, преди да се застави да поеме дъщерята, отнела съпругата му. Предпочитам да не бях в състояние да си представя мислите, които са минали през ума му, но си ги представях. Повече от сигурна съм, че ако му е била предоставена възможност, той би избрал майка ми.
Баща ми правеше всичко по силите си, но не беше създаден за подобно нещо. В негова защита трябва да кажа, че по онова време не беше толкова лесно. Или по което и да е време всъщност. Падар-джан беше син на везир от местна величина. Хората от града се обръщаха към дядо за съвет, посредничество и пари в заем. Дядо, Бабà-джан, неизменно беше уравновесен, твърд и далновиден. Лесно вземаше решения и не проявяваше колебание пред лицето на разногласието. Не зная дали винаги е бил прав, но винаги говореше с такава убеденост, че хората му вярваха.
Наскоро след сватбата си, благодарение на изгодна сделка, Бабà-джан се сдобил със значително количество земя. Плодовете на тази земя хранеха и даваха подслон на цели поколения от рода ни. Баба ми, Бибѝ-джан, умряла две години преди моето трагично раждане, го беше дарила с четирима синове, от които баща ми беше най-младият. Синовете му израснали, обгърнати в привилегиите, които той им подсигурил. Семейството беше уважавано в града и всеки от чичовците ми сключи добър брак, а със своите дялове от наследствената земя отгледаха собствените си семейства.
И баща ми притежаваше земя – градина, ако трябва да бъда по-точна – и работеше като чиновник в нашия град, Кабул, шумната столица на Афганистан, закътана в пазухата на Централна Азия. Всъщност географията щеше да придобие значение за мен едва по-късно през живота ми. Падар-джан беше само бледо копие под индиго на дядо. Писецът обаче не беше натиснал достатъчно, че да остави отпечатъка на неговия силен нрав. Унаследил беше добронамереността на Бабà-джан, но му липсваше неговата решимост.
Получил своя дял от семейното имение, градината по-точно, когато се оженил за майка ми. Посветил ѝ се, грижел се за нея и ден, и нощ, катерел се по дърветата, за да набере най-сочните плодове за майка ми. През горещите летни нощи спеше навън, замаян от кадифените клони и сладкия аромат на узрели праскови. Заменяше част от реколтата за провизии и услуги по домакинството и изглеждаше удовлетворен от онова, с което можеше да се сдобие по този начин. Признателен беше и не търсеше повече от отреденото му.
Майка ми, според малкото, което узнах в детството си за нея, била красива жена. Тежките кичури с цвят на ебонит падали под раменете ѝ. Имала топли очи и царствени скули. Припявала, докато шетала, винаги носела зелен медальон и била прочута с апетитния си ош[1], фина юфка и пикантна говежда кайма в бульон от кисело мляко, който сгрявал стомаха в зимния студ. Краткотрайният брак на родителите ми бил щастливо уреден, ако съдя по начина, по който очите на баща ми се пълнеха със сълзи в редките случаи, когато я споменаваше. Макар че ми беше нужен цял един живот, аз съчлених онова, което знаех за майка си, и си вмених, че тя най-вероятно ми е простила заради моето провинение срещу нея. Никога нямаше да я видя, но все така изпитвах нужда да чувствам любовта ѝ.
Около година след сватбата им майка ми родила здраво момченце. С един поглед баща ми доловил колко добре е сложено бебето и го кръстил Асад, лъв. Дядо прошепнал азаан, или молитвения призив в ухото на новородения Асад, и го въвел в мюсюлманската вяра. Съмнявам се Асад да се е променил от това. Най-вероятно не е и чул азаан на Бабà-джан, понеже вече е замислял някоя беля и загърбил призива на праведността.
Асад сякаш беше роден с усещането, че светът му принадлежи. В крайна сметка той беше първородният син на баща ми, извор на неизказана гордост за рода. Щеше да носи фамилното ни име, да наследи земята и да се грижи за родителите ни в златните години от живота им. Сякаш знаеше какво щеше да се очаква от него по-късно, понеже изцеждаше майка ми и баща ми. Сукал, докато пресуши и изтощи майка. Баща ми се чудеше какви играчки да направи по-напред за него, планираше образованието му и беше повече от решен да донесе достатъчно у дома, че жена му, нашата майка, да бъде здрава и добре нахранена.
Майка ми била горда, че родила син на баща ми; здрав син при това. Страхувала се да не би комшии или някой от роднините да ѝ завиди и да го урочаса и пришила малкия син камък, назар, амулет срещу лошо око, дар от сестра ѝ, към дрешките на детето, да го пази. И не спряла дотук. Разполагала с цял арсенал от хитрини, за да се противопостави на различните прояви на назар. Хвърляла поглед към ноктите си, ако се случело Асад да ѝ се стори натежал, като го вдигнела на ръце, или ако посетител забележел пълничките му, розови бузки. Прошепвала ном-е-Ходо, възхвала на Божието име, за да подсили добрите думи. Високомерието привлича назар със свирепостта на светкавица в открито поле.
Ден след ден Асад дебелеел от млякото на майка ни. Лицето му се окръглило, крачетата заякнали. Четирийсет дни след раждането му майка ми си поела дъх с облекчение, че синът ѝ е преживял най-опасното време. Видяла била съседското бебе две седмици след раждането му, вцепенено и обзето от отчаяни конвулсии, сякаш обсебено от зла сила. Духът на новороденото бил отнет, преди да го кръстят. Впоследствие научих, че мръсният нож, с който прерязали пъпната връв на бебето, най-вероятно е заразил кръвта му с бактерии. Истина или не, ние, афганистанците, твърдо вярваме, че пилците не следва да се броят по-рано от четирийсетия ден след излюпването.
Подобно на толкова други майки, Мадар-джан призовавала силата на семената от седефче, наричани еспанд. Оставяла шепа черни семена да тлеят и да се разпукват над открит пламък, а димът се носел над главата на Асад, докато тя припявала:
Ти пазиш от зло око, ти си еспанд[2],
благословията на цар Накашбанд[3].
Око на нищото, людско око,
приятелско око, вражеско око,
който възжелае зло, да изгори в тези въглени.
Напевът ни е завещан от доислямската религия зоро-астризъм, макар дори мюсюлманите да вярваха в силата му. Баща ми гледал доволен, че жена му полага такива усилия да защити потомъка му. И, да, колко благотворен трябва да е бил този напев! Смъртта на майка ми не хвърли сянка върху брат ми, както това се случи с мен. Той все така беше първородният син на баща ми, все така преуспяваше в живота – най-често за сметка на другите. Безразсъдните му постъпки нараняваха всички около него, но той винаги се измъкваше безнаказано. През двете кратки години, през които майка го е хранела, беше насъбрал достатъчно сила, че да си извоюва място в света.
[1] Супа с юфка. – Б. пр.
[2] Растението дива рута. – Б. пр.
[3] Саиид Баха-уд-Дин Накашбанд Бухори (1318–1389), основател на един от най-големите суфиитски мюсюлмански ордени. – Б. пр.
iskrata.bg 
