Човешкият мозък като фино настроена „Жива мрежа“ в новата книга на Дейвид Игълман (откъс)

Невробиологът Дейвид Игълман изследва способността на човешкия мозък да се премоделира спрямо средата и проследява как това се отразява на живота и на бъдещето ни. 

Когато си мислим за човешкия мозък, си представяме орган с няколко ясно разграничени области, всяка една от които отговаря за определен набор задачи. Този опростен модел обаче пропуска най-интересната част от дейността на мозъка, а именно сложните взаимодействия, които се образуват в микроскопичния космос на черепа ни. 

В новата си книга „Жива мрежа“, номинирана за наградата „Пулицърпрез 2020 г., световноизвестният невробиолог Дейвид Игълман („Мозъкът. Това си ти“) се заема с подробно изследване на същността на мозъка не в отделните му съставни елементи, а в начина, по който те се преустройват и променят, за да образуват една динамична „жива“ мрежа.  

Живата мрежа е това, което ни свързва със света около нас. Тя е саморегулираща се, пластична система – но какви са нейните правила? Като нейни притежатели ние се впускаме в света и усвояваме всичко – поглъщаме жадно нашите местни езици, култури, моди и политики. А с всеки нов импулс, който мозъкът ни регистрира, нашата същност се променя по малко. 

„Жива мрежа“ е единствена по рода си книга, която изследва в детайл точно как се случва това. Дейвид Игълман разглежда живото свързване като „най-великолепното явление в биологията“, което позволява съществуването на паметта, интелекта и цивилизациите. 

Той предлага нова теория за значението на сънищата – един от най-големите научни въпроси без отговор и задава още много любопитни въпроси. Възможно ли е човек да съществува с половин мозък? Какво става, ако човек загуби ръката си или оглушее? Защо Айнщайн е станал Айнщайн? Как успява мозъкът да „вижда“ и „чува“ света – затворен в тишина и тъмнина?

В тази книга ще откриете смайващи медицински случаи, заболявания и научни казуси, описани увлекателно и достъпно за всеки читател, който иска да опознае сложния механизъм на съзнанието ни. 

„Жива мрежа“ открехва вратата към загадката, която представлява нашия мозък и ни припомня колко тясно сме свързани с всичко около нас.

Д-р Дейвид Игълман е невробиолог и автор на международни бестселъри. Той преподава мозъчна пластичност в Станфордския университет и е създател и водещ на номинираната за награда „Еми“ телевизионна поредица „Мозъкът“. Игълман също е и изпълнителен директор на Neosensory  – компания, която създава следващото поколение хардуер за неврология.

Из „Жива мрежа“ от Дейвид Ъгълман

КАКВО ОБЩО ИМА СЪНУВАНЕТО С ВЪРТЕНЕТО НА ПЛАНЕТАТА?

Една от нерешените загадки в невронауката е защо мозъкът сънува. За какво са тези причудливи нощни халюцинации? Имат ли смисъл? Или са просто случайна невронна активност в търсене на свързан разказ? И защо сънищата са толкова зрително наситени, раз­палващи всяка нощ пожар от активност в тилната кора?

Замислете се за следното: във вечното и безпощадно съперниче­ство за мозъчен терен зрителната система трябва да се справя с един уникален проблем. Поради въртенето на планетата тя е потопена в мрак средно по 12 часа на всеки цикъл. (Това се отнася за 99,9999% от еволюционната история на нашия биологичен вид, а не за днешните времена, благословени с електричество.) Вече видяхме, че сетивната депривация подтиква съседните територии да я завземат. Как тогава зрителната система се справя с тази несправедлива пречка? Като поддържа тилната кора активна през нощта.

Нашата хипотеза е, че сънуването съществува, за да предпазва зрителната кора от превземане от страна на съседните области. В края на краищата въртенето на планетата не засяга нищо в способността ви да докосвате, чувате, вкусвате или помирисвате – само зрението страда в тъмнината. В резултат на това зрителната кора всяка нощ се оказва в опасност да бъде превзета от другите сетива. А предвид изне­надващата бързина, с която могат да станат промените в територията (припомнете си онези 40 до 60 минути, за които току-що научихме), заплахата е сериозна. Сънищата са средството, чрез което зрителната кора предотвратява превземането.

За да разберем това по-добре, нека разширим картината. Въпреки че спящият изглежда отпуснат и изключил, електрически мозъкът му е напълно активен. През по-голямата част от нощта няма сънища. Но по време на РЕМ съня (бързите очни движения) се случва нещо особено. Сърдечният ритъм и дишането се ускоряват, малки мускули потреп­ват, а мозъчните вълни стават по-малки и по-бързи. Това е етапът от спането, в който се появяват сънищата. РЕМ сънят се предизвиква от конкретна група неврони в една мозъчностволова структура, наре­чена мост. Засилената активност на тези неврони има две последици. Първата е, че главните мускулни групи биват парализирани. Сложни невронни схеми държат тялото застинало по време на сънуването, а тяхната сложност подкрепя биологичната значимост на сънуването – предполага се, че подобни схеми едва ли биха се развили без важна функция в основата си. Изключването на мускулатурата позволява на мозъка да симулира преживяване на свят, без действително да движи тялото.

Втората последица е истински важната – от мозъчния ствол към тилната кора пътуват вълни от импулси. Когато те пристигнат там, активността се преживява като зрителна. Ние виждаме. Тази актив­ност е причината сънищата да са картинни и подобни на филм, а не идейни или абстрактни.

Коментари

Още новини