Авторът на „Опасният архив на богомилите” и „Чудото на българската писменост” се завръща с ново заглавие и поема по следите на митовете за змейовете.
В новата си книга „Тайните за змейовете: Произход и наследство“ Христо Буковски изследва митовете за змейовете в българския фолклор и търси в тях тайни и закодирани послания.
Авторът на „Опасният архив на богомилите“ и „Воинската харизма на българите“ продължава проучванията си относно вярванията на богомилите и други мистични учения от дългата история на българските земи в търсене на тайни и загубени познания.
Дали змейовете са влечугоподобните чудовища, които познаваме от приказките? Дали са ангели, или в историите за тях се крие нещо съвсем друго? Какво означават песните и легендите за отвлечени от змейове девойки? Имат ли паралели тези вярвания с митове и послания от други страни, религии и култури?
За да отговори на тези въпроси, Христо Буковски включва в своите изследвания и лични наблюдения от пътуванията си в различни кътчета на България – най-вече в района на Стара Планина, където открива множество любопитни истории и препратки.
В „Тайните за змейовете“ са събрани над 170 снимки, някои от тях авторски, които илюстрират митовете и легендите, закодираните послания и запазеното по нашите земи древно знание.
Заедно с пътуванията си, авторът описва и срещите си с местните хора, техните обичаи и практики, запазени и до днес, които го насочват в търсенето му и представляват парченца от пъзела на древното познание.
Буковски обикаля полуизоставени села, влиза в пещери, снима малки, но древни църкви и светилища, крепости и извори. Навсякъде той търси символика и прави паралели, включително с древногръцката и египетската митология.
„Тайните за змейовете“ задълбочава проучванията му относно древната история на българските земи, в която има примери за много свети хора, успели да достигнат до истинско познание, до по-близка връзка с Бога, до дълбоко закодирани истини.
Според Буковски техните прозрения и постижения, макар и забравени от широката общественост и заклеймени от официалната наука и религия, носят полза за страната ни и за онези хора, които все още ги търсят и откриват в огромното ни духовно и историческо наследство.\
Христо Буковски e публицист и прочут с влеченията си към мистериите създател на редица книги. Сред тях са „Чудото на българската писменост”, „Опасният архив на богомилите“, „Ритуали и древни тайнства в българския обреден календар”, „Воинската харизма на българите”, „Отключените пътища на богомилите”, „Скритият поход на българските кръстоносци”, „Разчетени послания. Символи и реликви от българските земи”, „Похитеното съкровище на богомилите”, „Страховитото прераждане на богомилите” и др.
Из „Тайните за змейовете“ от Христо Буковски
ХОДИХ!
Поех за широки и отъпкани пътеки, а нагазих в тънки вървища, които често едва забелязвах. Дано поне се забавляваха с мене, щом неочаквано се мушваха в шубраци, плъзваха като змия по някоя плешива камениста полянка, потайно изчезваха в трънясал слог между отдавна непотърсени ниви и – след като ядно се препъваха ó буренака из тях – смело се шмугваха в ниски, пълни с драки горички, и почти бях сигурен, че такива оставаха от козари. Хванех ли някоя от тях, бе голям късмет, ако шипове не ми смъкнеха дрехата от гърба. Още по-страшните минаваха през сечища, защото там често едва успявах да извлека краката си от таралежести кълба на избуялите филизи от грубо стърчащите пънове като паметници на убитите им предци. Но – кога съвсем скоро и неочаквано, кога след като страстното ми очакване да се добера до простор се беше съсирило в отчаяние – все ме извеждаха я пред няколко плесенясали камъка в невнятен градеж от незнайни времена, я до тъмната дупка към усойна пещера, я пред потайна свещена скала или в подстъпите на възвишение, върху което ми се виеше свят, когато слънчевият порой свише се чифтосваше в мене с енергийния поток нагоре по всичко израснало на земята...
Особено очарован бях, когато една не по-малко изобретателна пътека ме въведе в гора от дъбове, които очевидно бяха оцелелите след изрядно кастрене благодарение на вековната си прелест. Вече държах да сваля раницата, да отърва врата си от каишката на фотоапарата, а щом седнах, примрях в блаженство нехаен дори да замръкнех там. Между листата се виждаше чак до Велковци, а от това място тамошното училище изглеждаше внушително. Такава сграда има и в Хъневци, а гъсто наредени къщи наоколо сякаш натякваха, че цялата махала е прилепена към Школото. И реката държеше да е там, непосредствено под този храм на просвещението. На завоя, където я губех от погледа си, две много млади жени за тези места настървени бъхтеха някаква черга, като постоянно запрятаха тънките си басмени рокли нагоре, макар те почти на мига да се развиваха и пръските от водата ги заливаха, та щом съвсем залепнаха ó телата им, захвърлиха бухалките и ги съблякоха. По бански костюми битката им с чергата не беше увлекателна, та забелязах как бос и съблечен до кръста мъж на средна възраст май се домогваше да плажува на добър поглед от тях...
Нечии стъпки ме сепнаха откъм билото и като станах, почти до себе си видях възмлада жена, която стреснах с моята чевръстост. Върху хълмчето също бях видял няколко къщи, та идвала оттам. Махалата се казвала Трънковци и пет семейства още живеели в нея, като три от балканджийките работели в държавното земеделско стопанство, а тя – в училището, което било районната прогимназия. Едва ни потръгна приказката, и оня мъж излезе при нас – явно си търсеше раздумка. Името му предполагаше да се появява внезапно като страховития архангел, и то на квадрат – казваше се Михаил Михайлов. От 27 години преподавал в същото училище, но очакваше, че тази ще е последната му учебна година там – догодина го закривали. Нито възраст, нито трудов стаж му стигали за пенсия, та окаян мислеше за работа в град Елена...
Докато той се жалваше, жената незнайно откъде извади плетка и като приседна под сянката на дъбравата, се заигра с бримките. Нейният мъж пък от седем години работел в Котел, а пред очите им цялото село се изселило...
Визуализация: интернет / архив
iskrata.bg 
