Разгромяващото изследване „Стопанските абсурди на българския комунизъм: Интимната изповед на ДС за икономиката“ от проф. Вили Лилков с бляскава премиера
Пред препълнена зала авторът на „Бивши хора“ представи книгата си.
С мащабна премиера стартира своя път в книжарниците най-новата книга на проф. Вили Лилков „Стопанските абсурди на българския комунизъм: Интимната изповед на ДС за икономиката“ с предговор от бившия министър-председател на България Иван Костов – прецизна и подробна дисекция на стопанската политика на комунистическия режим в документите на ДС и други органи на властта.
Малко след 18:00 ч. на 7 април 2022 г. зала „Роял“ на столичния хотел София Хотел Балкан се оказа малка за желаещите да уважат приносния труд на автора на „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“, „Погубената България“ и „Доблест и наказание“.
Почетни гости на събитието бяха председателят на българското представителство на Фондация „Конрад Аденауер“ – Торстен Гайслер, проф. Даниел Вачков и журналистът и философ Тони Николов, които представиха книгата, министърът на външните работи Соломон Паси (2001-2005 г.), общественици, пострадали от комунистическия режим, читатели от различни поколения.
Главният редактор на издателство „Сиела“ и писател Захари Карабашлиев откри събитието с думите:
„По време на комунизма мнозина трябваше да се нагаждат да живеят в една, нека я нарека „двуистинност“ — тази за „пред хората“, партийната организация, и онази другата — за пред себе си и Бога. И тук идва отговорът на въпроса — защо тази книга сега, когато вече не живеем в абсурдите на комунизма, а в по-естествената „пазарна икономика“? Защото всички ние сме продукт на онова абсурдно време. Огромна част от нашето население до ден днешен продължава да живее в модус на онази „двуистинност“, която трябваше да приемем по време на режима. Немалка част от това общество отказва да вярва на факти и данни, не вярва на статистика, наука, медицина, на ваксини, на снимки, на информация, потвърдена от различни източници…“
Председателят на българското представителство на Фондация „Конрад Аденауер“ Торстен Гайслер благодари на проф. Вили Лилков за задълбочеността и мащаба на неговия труд, който хвърля светлина върху едно от мрачните кътчета на световната история.
„Тази книга е от особена стойност за младото поколение в България, което не е живяло в периода преди 1989 г. Някои от тях чуват истории от своите родители и баби и дядовци, които разкрасяват и изопачават социалистическата епоха. Повечето от тези родители, баби и дядовци са сред онези, които поради привилегиите си можеха да живеят задоволително дори по времето на социализма; тази възможност не беше предоставена на по-голямата част от населението. Книгата на Вили Лилков премахва тези изкривени и евфемистични изображения и показва реалността, която преобладаваше в България през епохата на социализма.“
Проф. Даниел Вачков призна, че читателят ще е изненадан от стряскащо големия брой на трудовите злополуки, авариите и пожарите, масовите кражби, нехайството и безотговорността в производството. „Това са между 500-600 души през годината – двама души на ден, които няма да се приберат у дома.“, каза той.
Тони Николов припомни, че „Системата на комунистическия строй наистина е изградена на метода другар-враг. Другарите са все по-малко, враговете са навсякъде. Параноята е всеобща, а абсурдът – навсякъде. И това се вижда документ след документ… Защото тук много важен е произходът, политическите убеждения, а не компетентността.“ Философът и журналист даде няколко примера, които е открил в книгата на проф. Лилков, които напълно свидетелстват за пагубната сила на пропагандата и фалшификацията на стопанските резултати.
„Има истории, които, когато прочетох, сякаш разгръщах отново „Задочни репортажи за задочна България“ на Георги Марков“, каза той.
Самият проф. Вили Лилков призна „Пред вас е една безумна книга. Но в нея всичко е вярно… Всъщност книгата е написана от ДС, аз само изтупах праха от страниците, които интимно секретните сътрудници, оперативните работници, резидентите пишат ден след ден за това какво се случва в заводи, цехове, комбинати, металургични гиганти и тази информация е била обсъждана, превърната в анализи и е стигала до всички нива на държавното ръководство, чак до Политбюро на ЦК на БКП. Тоест информацията отразява вярното състояние на предприятията. Затова нито един не може да каже, че не са знаели какво се случва в икономиката – огромен брак и прахосничество, машини, които се съсипват, неспазване на технологична дисциплина, фалшификации по всички нива, когато се предава някаква информация… Тази книга завършва с думи на самия Тодор Живков и по-голямо доказателство за абсурдите на този режим едва ли има.“
В „Стопанските абсурди на българския комунизъм: Интимната изповед на ДС за икономиката“ за първи път са публикувани систематизирана информация от литерните дела за икономиката по времето на социализма, в които се говори за трудовата и технологичната дисциплина на социалистическия работник, за амортизираните производствени фондове и тежките условия на работа, за планираните загуби, работата на дотации, фалиралите предприятия и фалшификациите на стопанските резултати.
Проф. Вили Лилков обобщава и информацията от отчетите на БНБ, които дълги години са недостъпни, разсекретените анализи и доклади на ръководителите на ДС и МВР и признанията на членовете на комунистическата номенклатура след 1989 г. Те безкомпромисно разбиват митовете на комунистическата пропаганда за цветущото състояние на икономиката в НРБ и показват истинското лице на разрухата, която БКП оставя след себе си.
*„Стопанските абсурди на българския комунизъм: Интимната изповед на ДС за икономиката““ се издава с подкрепата на фондация „Конрад Аденауер“.
Вили Лилков е професор по физика, доктор на науките. Дългогодишен ръководител на катедрата по физика в Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски“. Общински съветник и заместник-председател на Столичен общински съвет (1999 – 2014), както и народен представител в 43-то Народно събрание (2014 – 2017).
Дълги години задълбочено проучва архивите на ДС и по-специално документите, които са пряко свидетелство за репресивната политика, която БКП провежда в продължение на 45 години спрямо националния елит, като в резултат на това след „Девети“ той е ликвидиран. Среща се с хора, преживели концлагерите, затворите и изселванията, и записва техните свидетелства. Съавтор с Христо Христов на книгите „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ и „Погубената България“. През 2021 публикува изследването си „Доблест и наказание“ за съдбата на българските евреи и българите, надигнали глас в тяхна защита.
Из „Стопанските абсурди на българския комунизъм: Интимната изповед на ДС за икономиката“ от проф. Вили Лилков
Предговор
Познавам Вили Лилков от 27 години като задълбочен и честен човек, авторитетен учен и преподавател. Дълги години споделяхме общи идеи. Защитавахме едни и същи политически позиции. Някои от тези идеи са го мотивирали да направи своето изследване. С него той се включва в дебата за пораженията, които комунистическият режим нанесе върху българската икономика и нравственост.
Авторът прави значителен принос, като систематизира огромен обем факти: секретни донесения на Държавна сигурност, доклади на Комитета за държавен и народен контрол и на местни партийни секретари; опира се на български и чужди медийни публикации; ползва спомени и закъснели откровения на лица от висшата номенклатура; цитира официални документи и чужди изследвания по тематиката. Всичко това подлага на анализ и прави своите безпощадни заключения.
*
За кого е предназначена истината в книгата
на проф. д-р Вили Лилков?
Първо за тези, които мислят по следния начин:
Въпрос за Тодор Живков:
Бойко Борисов: „…защото една стотна от това, което е построил той за България и което е направено за тези години да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко едно правителство.
Водещ: Харесва ли ви, че ви сравняват с Тодор Живков?
Бойко Борисов: Не, не ми харесва, защото сме несъизмерими.
Водещ: Мислите, че той е по-голям от вас?
Бойко Борисов: Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил, показва, че доста неща са били направени. А е и факт, че 20 години ние приватизираме, ние само приватизираме това, което е построено дотогава.“
Интервю на „Нова телевизия“, 2010 г.
Така че единият адресат е голямата българска посткомунистичес-ка общност и нейните политически представители, независимо дали се определят като леви, десни, центристи или патриоти. Авторът води дебат с тази общност. Не съм убеден, че сред нея ще се намерят читатели, още по-малко, желаещи да спорят с него.
Не вярвам също, че икономистите и историците – апологети на комунизма ще се запознаят с предложеното им изследване, което е научно издържано и напълно обективно. То е в състояние да изправи всеки от тях пред мъчителни прозрения. Фактите категорично разоб-личават марксистко-ленинските им заблуди, поставят в безизходица техния мироглед.
Другият адресат е българската демократична общност, гражданското общество. И тук отново ще подчертая – независимо от спектъра на убежденията. На тази общност Вили Лилков дава едно от най-силните оръжия срещу Голямата Лъжа за Комунизма. Препоръчвам я специално на политиците от тази общност по места, защото в нея ще намерят истината за трагичното състояние на социалистическата индустрия в техните градове. С тази истина могат да се противопоставят на лъжата и носталгията, в чийто плен са все още твърде много хора.
Тази книга е предназначена и за учителите по история, за учените икономисти и историци, за преподавателите в университетите. Защото все още има места, където на българските ученици и студенти се поднася невярна представа за близкото минало. Обективните изследователи на това минало ще си дадат сметка за това, в каква степен тоталитарния режим е разрушил морала и трудолюбието на хората, ще намерят дълбоките корени на ендемичната корупция, на кражбите и на разхищенията, на ширещата се омраза и недоверие към демокрацията.
Иска ми се някак анализът и изводите от „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ да стигне до големият брой преподаватели-марксисти в западните университети, защото съм убеден, че техните възгледи не могат да издържат на сблъсъка с реалния комунизъм.
*
Вили Лилков оживява една по една първите 40 години на моя живот: празните магазини и купоните; подутите червени ръце на баба, тъжните им очи с дядо сред кльощавите текезесарски крави; студентските бригади, където селяни крадяха с каруци от изпълнените с мъка от нас норми; опашките и пак опашките, и плачът на Елена, че не е могла да купи банани за дъщерите ни; невидимата и вездесъща ДС, която ме прогони от ВИИ „Карл Маркс“.
Дисертацията ми върху структурата и качеството на българския икономически растеж, магистърската ми защита с моделирането му, международните ми сравнения за нивото на икономическо развитие на България проникваха през дефектите на официалната статистичес-ка информацията и показваха, че качеството на развитието ни е много ниско, че изоставаме, че сме далече от растежа по магистралата на Джон фон Нойман, че плановете ни са нереалистични и затова неизпълними. Но никога отблизо, на микро ниво, не бях виждал отчайващата картина на българската икономика и нейния упадък. Поразяват ме много неща, от които тук ще посоча само четири:
На високите си нива комунистическият режим е знаел в детайли истината за своята икономическа катастрофа и я е криел десетилетия от хората. Затварял си е очите пред реалните фалити на все повече и повече предприятия. Петър Младенов признава части от катастрофата, наричайки ги „деформации“, малко преди цялата държава официално да фалира през пролетта на 1990 г.
Режимът целенасочено е развращавал работниците и служителите, позволявал им е да крадат от работното време, да лъжат, че работят, защото е лъгал, че плаща, да подправят фалшиви отчети и да взимат незаслужени премиални. Подкупвал ги е по празници и преди конгресите на БКП. Така е създал съвсем целенасочено фундамента от съучастници на българския посткомунизъм. Култивирал е заварената класова омраза в съзнанието на хората и е превърнал омразата в хронична епидемия на българското общество. Боя се, че не мога да преценя колко опасна е сега тази епидемия. „Експроприацията на експроприаторите“ е посрещната с въодушевление от населението след 1944-та година. Питам се, ако сега започне отново, пак ли ще има въодушевление и подкрепа?
Унизителен извод за националното ми самочувствие е, че българската стопанска номенклатура – национална и местна, е най-некомпетентната и най-посредствената в целия бивш социалистически лагер. Грешките и провалите ѝ в разпореждането с икономическите ресурси и с външните кредити са невъобразими. При това са умножени по нейната гигантомания. Не е случайно, че единствено тя сред себеподобните си е довела страната си на два пъти – през 1990 г. и през 1997 г. – до катастрофа. Жалка в това отношение е и простащината на партийните лозунги. Управлението не може да бъде друго, след като през цялото време враг му са „недоубитата буржоазия“ и частично оцелелия след „прочистванията“ от есента на 1944 г. интелектуален елит на България. Затова сега не бива да се чудим откъде идва недоверието и озлоблението срещу учените и въобще срещу науката. Разтърсващо е да се чете, как са били унижавани, как са се самоунижавали хората, как масово са престъпвали нашите закони и законите в страните, в които са били гурбетчии.
Не се бях запознавал отблизо с речите, с показанията пред съдебните органи и със спомените на висшата номенклатура, включително с тези на Тодор Живков. Публичните откровения, признанията на втория акъл на висшата номенклатура след падането на Берлинската стена се оказаха „на висота“ – „смели“ и „проницателни“.
*
Ще изпреваря един въпрос. В изследването често се борави с икономически оценки в различни цени, което пречи за съставяне на обща картина. Стойностните оценки в левове отпреди 1952 г. са различни от тези в следващите години, тези след 1952 г. са различни от тези след 1961 г. и т. н. Не навсякъде се привеждат относителни величини, например на загубите, за да се прецени тяхната тежест. Оценяването на всички стойностни величини в периода 1944 – 1989 г. в съпоставими цени е колосална по трудност задача и е непосилна за който и да е статистик. Възможни са само приблизителни сравнения и оценки и то с условности.
Три факта показват, че повсеместната икономическа катастрофа на микро ниво, която така аргументирано проследява и показва Вили Лилков, е довела до катастрофа цялата българска икономика.
Първият е докладът с оценките на първият секретар на БКП Петър Младенов от 11 декември 1989 г. и последващите изявления на премиерите Георги Атанасов и Андрей Луканов. Вторият е съотношението между стойността на българските производствени активи, оценена от Световната банка в края на декември 1995 г. (официално възприета от правителството на БСП) и размера на вътрешния и външния дълг на България. В 1997 г. срещу държавна собственост в производствени активи от 580 млрд. лева или 8.204 млрд. щатски долара стоят вътрешен и външен дълг в размер на 10.581 млрд. щатски долара. Този дълг надвишава стойността на производствени активи 1.29 пъти в щатски долари и много пъти повече в левове. Всичко, което имаше в българската икономика, не достигаше да бъде погасен държавния дълг, който не можеше и да бъде обслужван. Това съотношение е известно още от 1986-та година. Така стигаме до третия факт. След мораториума от м. април 1990 г. страната спира плащанията по своя външен дълг. България официално фалира!
Това е икономическото наследство на комунистическия режим, представено с думите и делата на неговата върхушка!
Иван Костов
Снимки: Сиела
iskrata.bg 
