(откъс) Романът „Пианистката“ ни среща с непознатата, но гениална Клара Шуман

„Музиката е въздухът, който дишам.“ – Клара Шуман

Надали би могъл някой да определи по-точно живота и същността на тази велика жена освен нея самата в това кратко изявление. Останала известна до днес най-вече като съпругата на Роберт Шуман и почти неизвестна с нейните лични постижения като изпълнителка и композиторка, а всъщност е едно от най-големите имена на XIX век. Пианистка, извоювала си правото да бъде личност в борба с гениалния си съпруг, пианистка, чиито концерти са били събитие в най-големите зали на Европа. Истината за Клара Вик, по мъж Шуман, и за нейната борба за творческа идентичност проследява книгата „Пианистката“, новото издание в поредицата „Бунтарки“ на издателство „Емас“.

За книгата:

Лайпциг, 1835-а. Шестнайсетгодишната Клара Вик се е завърнала от петмесечно турне в Европа. Обявена още от малка за дете чудо, младата пианистка е свирила пред препълнени салони, съпровождана от баща си, музикалния педагог Фридрих Вик. За публиката Клара и Фридрих изглеждат като двойка, движена от пълна хармония. Но съвсем не е такава действителността – баща и дъщеря са в раздиращ конфликт. Причината – Клара е влюбена, а баща ѝ не е съгласен тя да се обвързва толкова рано. Още повече за този – вярно, изключително надарен, - ала напълно непригоден за живота Роберт Шуман.

А Клара е наследила от баща си не само музикалния талант, но и упоритостта, и е решена да се бори до победа.

Клара и Роберт отдавна са семейство. След публичен скандал и съдебен процес младата музикантка е постигнала своето. Но дали мечтаният брак е донесъл мечтаното щастие?

Спохождана от бременност след бременност, измъчвана от постоянно безпаричие, Клара трябва да намира средства за живот, но съобразявайки се с величието на съпруга си, величие, което трудно понася претенциите за собствено развитие на човека до себе си... И все пак... В непосилна битка с егоизма, типичен за гения, и с мизерните условия на живот тази крехка жена отстоява своята независимост.

За авторката:

На 12 години Беате Рюгиерт написва в дневника си: „Всъщност искам да стана писателка.“ И осъществява мечтата си, но след като завършва музико- и театрознание в Мюнхен и италианска литература във Флоренция и след като работи известно време като оперен драматург.

Днес авторката живее със съпруга си в Шварцвалд, Андалусия и Франция.

„Пианистката“, Беате Рюгиерт 

Откъс от I глава 

Великолепната зала тънеше в полумрак, когато тя излезе на осиротялата сцена, седна пред рояла и го събуди за живот с поредица рутинни упражнения. Позволи си лукса да изсвири няколко от собствените си любими пиеси, после мина през концертната програма. Замисли се кои от своите композиции да подготви за бис.

Погледът й се плъзна по празните редици столове в залата. Толкова усилено мислеше за Роберт, та изведнъж й се стори, че той седи отзад, съвсем сам в полумрака, преметнал крак върху крак, леко наклонил глава...

Разбира се, само си въобразяваше. Но изведнъж й хрумна нещо. Щеше да изсвири Токата, опус 7 от Роберт, която баща й ненавиждаше заради дръзките й светли поредици. Тази пиеса се отличаваше с почти безразсъдна техническа трудност, траеше малко под пет минути и беше подходяща да разтърси публиката на финала. И безкрайно да ядоса баща й. Да, точно така щеше да постъпи. 

– Ама че си тъпа гъска – развилня се той. – Вместо при всяка възможност да се представяш пред публиката като композиторка, ти я удряш по главата с тази напълно незряла пиеса, която като никоя друга доказва какъв объркан тип е Роберт Шуман.

На всичко отгоре към финала се беше скъсала една басова струна, така че Фридрих Вик трябваше да се погрижи роялът да бъде поправен до следващата вечер. За такива случаи винаги носеше със себе си куфарче със специални инструменти, в крайна сметка човек никога не знаеше дали ще намери прилично пиано, или ще завари наполовин руина, която ще се наложи най-напред да реставрира. Тъй като държеше музикален магазин в Лайпциг и търгуваше с рояли, Вик нареждаше да му изпратят от къщи някой инструмент на по-важните места или да го доставят предварително в определен град с основателната надежда, че ще може да го продаде на добра цена, след като Клара се е представила блестящо на него. В Хамбург обаче се бе въздържал от подобни разходи и беше взел под наем един изхабен роял от Консерваторията. Фридрих Вик вече съжаляваше за това и се надяваше да няма и други повреди.

– На хората им хареса. – Клара беше доволна както рядко досега. Беше си триумф. За Роберт и за нея.

Тя вече не слушаше баща си с неговите забележки. Когато се разгневеше, той ставаше несправедлив. Клара отдавна сама знаеше кога е била блестяща и какво е можела да направи по-добре. В никакъв случай не беше глупава гъска, напротив – познаваше съвсем точно силните и слабите си страни. Нямаше нужда баща й или някой друг да я пришпорва, защото за нея не съществуваше нищо по-красиво, нищо по-велико от музиката в нейната чиста форма. Отрано си бе изградила вътрешна представа или по-точно вътрешен звук за това, което другите наричаха съвършенство. По онова време хората около нея я смятаха за глуха. Но тя не беше. Чуваше много добре, твърде добре. Чуваше крясъците на баща си, плача на братчетата си, когато ги пердашеха, докато се научи да изключва всичко това, просто да си затваря ушите за него. Тогава до нея достигаше само музиката, която изпълваше дома на Вик от сутрин до вечер. Звуци, хармония, които малката схващаше интуитивно, и стана тъй, че се научи да свири на пиано, преди да се е научила да говори. Баща й я ръководеше, подкрепяше, тласкаше напред, школуваше вътрешната й звукова картина, одобряваше, коригираше, затова тя вече знаеше кога звучи правилно и кога не. А също така, разбира се, кога може да се получи още по-добре.

– Довечера няма да свириш тази глупост.

Напротив, тя го направи, както и през всяка от следващите вечери. Колкото и да бяха затворени и да създаваха много трудности на баща й, гражданите на Хамбург лежаха в краката й, щом тя засвиреше, сякаш нямаха търпение да чуят великолепния завършек. Беше се разчуло, че най-голямата изненада ще дойде накрая, и тъй като залата всяка вечер беше пълна до последното място, аргументите на Фридрих Вик свършиха. 

Пътуваха с пощенската кола към Берлин, а зад гърба им беше триумфалният прощален концерт и след него – приемът у сенатор Хайнрих Мерк, на който бе събран каймакът на „хамбургските бакали“, както ги наричаше Фридрих Вик. Там отново бяха срещнали любезната консулска съпруга с дъщеря й Хенрике и Клара бе имала възможност да благодари за средството срещу главоболие.

– Бяхме още два пъти на концерта – призна дамата. – Не мога да се наситя на свиренето ви. Жалко само, че нямахме случай да се опознаем по-отблизо. – Тя хвърли замислен поглед към Фридрих Вик. – Не смятате ли, че младо момиче като дъщеря ви трябва да има възможност да общува с връстниците си?

Вик изобрази най-шармантната си усмивка.

– Един гений има други задължения, уважаема. Е? – Той се обърна към Хенрике. – Какво упражнявате в момента на пианото?

– Опитах се да си поръчам нотите на Роберт Шуман – призна девойчето и плахо погледна Клара. – Обаче, изглежда, са изчерпани.

– Ако желаете, мога да помоля композитора да ви изпрати едно копие – любезно предложи тя.

Хенрике грейна.

– Познавате ли го? – След като Клара кимна скромно, тя продължи: – О, би било чудесно.

– Би било пълна глупост – възрази Фридрих Вик и с вещ поглед към ръцете на Хенрике додаде: – Като се абстрахираме от факта, че вие никога не бихте могли да изсвирите това дръзко произведение.

Хенрике се изчерви като рак. Клара не би могла да каже дали от срам, или защото думите на лайпцигския клавирен педагог прозвучаха толкова надменно. Разбира се, че Хенрике не би могла да обхване шеметно бързите октави и децими[1]. За целта бяха нужни големи ръце с огромен размах. Макар да беше с крехко телосложение, Клара притежаваше такива ръце, още от малка ги укрепваше и тренираше. За щастие, пръстите й бяха необичайно дълги. Докато ръце­те на Хенрике бяха нежни и тесни. Защо обаче трябваше да се разваля по такъв начин вечерта на това любезно девойче?­

– Въпреки това ще помоля господин Шуман – каза тя, след като баща й се беше обърнал към друг гост. – А ако просто оставите настрана октавите...

– Мисля, че е по-добре изобщо да не се опитвам – обезкуражено я прекъсна Хенрике.

– Не допускайте да ви сплашва баща ми – помъчи се да я утеши Клара. – Важното е, че музиката ви доставя удоволствие. 

„Време е да се освободя от него“ – мислеше си тя, докато пътуваха към Берлин. Там щеше най-после да се види отново с майка си – не с Клементине, която пазеше орляка деца в Лайпциг, а с Мариане Баргил, както се казваше тя след втория си брак, певицата и пианистката, смелата жена, която бе успяла да се изплъзне от Фридрих Вик. Бяха нужни продължителни преговори, преди бащата най-после да даде съгласието си дъщеря му да я посети. Що за човек беше истинската й майка? В писмата си тя беше неизменно любезна и нежна. Дали би могла да й се довери и да й разкаже за любовта си?

Защото Клара знаеше, че един ден ще се омъжи за Роберт Шуман, знаеше го, откакто той бе нахълтал в живота й с разрошена коса и искрящосини очи. По онова време тя беше на единайсет, а той на двайсет, лъчезарен и изпълнен с жажда за действие. От Хайделберг, където бе следвал право, беше дошъл в Лайпциг, за да взема уроци при баща й и бе донесъл в къщата радост и лекота, игри и смях, и най-вече истории. Вечер след вечер той разказваше приказки на нея и на малките й братя, легенди, истински истории и измишльотини; често говореше за призраци, а децата си умираха от страх, лежаха в креватчетата, вкопчени едно в друго, и не смееха да подадат глава изпод завивките. Тогава тя беше решила никога да не го пуска да си тръгне, защото той беше нейният принц, а тя – принцесата, която засега дремеше в грозното малко патенце. Или в лебеда, който искаше да бъде избавен. Винаги беше знаела, че с Роберт са създадени един за друг, дори само заради музиката, която ги свързваше, която ги сближаваше, която ги обричаше един на друг. Защото кой пишеше по-чудесни пиеси от него и кой ги свиреше по-майсторски от нея? Щеше да разкаже всичко това на майка си и да я направи своя съюзничка, защото трябваше да извърви дълъг път, докато убеди баща си.

Тя го стрелна с поглед. Преди заминаването им беше взел от пощата купчина писма, които сега преглеждаше. Клара се помъчи да познае дали един от пликовете съдържа любовно писмо до нея, но това, разбира се, беше невъзможно. Писмото, което той четеше в момента, беше от музикалния директор на Лайпцигската опера Хайнрих Дорн, нейният учител по теория на музиката, веднага бе познала почерка. Но защо баща й изведнъж се ухили до ушите? Защо й хвърляше триумфиращи погледи? Какви новини от Лайпциг биха го накарали да изглежда толкова самодоволен, какъвто отдавна не е бил, дори след успеха й в Хамбург?

Обзе я безпокойство. Тази новина, изглежда, имаше нещо общо с нея, в противен случай нямаше да я гледа така. Важна покана, може би от дрезденския кралски двор? Но тя със сигурност нямаше да бъде предадена чрез Дорн. И защо баща й излъчваше такова злорадство?

Клара се облегна назад и затвори очи. Щеше да разбере достатъчно рано. От опит знаеше, че баща й не цени любопитството. Ако тя проявеше нетърпение, той беше в състояние да крие цял ден новината, за да я научи на дисциплина.

– Ето – каза най-сетне Вик и й подаде писмото. – Чети. – Изненадана, Клара взе шумящата хартия и я приглади в скута си. – Може да прескочиш първата страница, ще ти бъде скучна. Премини направо към гърба.

Сърцето й се разтупка, когато видя подигравателната искрица в бащините очи. Обзе я предчувствие за приближаваща беда.

Тя прочете бегло редовете на втората страница на писмото. Ставаше дума за някакъв пост, на който трябвало да бъде назначен нов човек, и се искаше съвета на Фридрих Вик. Не ще да беше това. Три реда по-надолу очите й попаднаха на името Роберт Шуман. За момент акуратният почерк на музикалния директор се размаза, тя примигна и погледът й отново се проясни.

Освен това научихме, че Роберт Шуман се е сгодил, а именно с Вашата ученичка Ернестине фон Фрикен. Говори се, че подарил пръстен на момичето и отишъл при баща й, за да поиска ръката й. За всички нас обаче е загадка от какво смята да живее той с бъдещата си съпруга...

– Дотук беше с твоя Роберт Шуман – надсмя се баща й. – Наистина не проумявам какво намирате в този развейпрах вие, жените.

[1] Децима – музикален интервал с обем 10 тона, превишаващ обема на октавата. – Бел. прев.