Създателката на бранда Charly Wilde споделя собствения си опит с минимализма, както и най-модерните проучвания в сферата.
Започваме 2025 г. на чисто, освободени от излишни вещи и емоции, с помощта на полезното издание „Минимализъм“ от писателката, поетеса и създателка на най-популярния бранд за абонаментни кутии у нас Charly Wilde – Ралица Генчева.
Само месеци след като изненада почитателите си с първия си роман „Обрат в сюжета“, авторката, която практикува минимализма като начин на живот, създава обстоен и задълбочен наръчник, сред чиито страници „щастие“ не е синоним на „повече“.
Знаете ли, че човек прекарва средно 153 дни от живота си в търсене на изгубени вещи и цели 8 години в пазаруване?
В свят, който всеки ден ни убеждава, че колкото повече притежаваме, толкова по-успешни ще се чувстваме, Ралица Генчева поема в обратната посока и доказва, че прекалено многото притежания могат да бъдат както следствие, така и причина за тревожност, депресия, неудовлетвореност и претоварване.
Опирайки се на най-новите проучвания в сферата на минимализма, писателката разглежда понятието във всичките му значения – от „Минимализъм“ в гардероба и дома ни до осъзнатост на пазаруване и разчистване на дигиталното и менталното ни пространство, както и токсичните връзки с хората около нас.
Изданието комбинира допълнени части от първата книга на Ралица Генчева „Кой те излъга какво е щастие“ с нови проучвания на авторката, която разказва за своя собствен опит с бърнаута и депресията. Практикувайки „Минимализъм“ във всички аспекти от ежедневието си, тя намира своя изход от омагьосания кръг на работохолизма, и приканва читателите да опитат сами.
„Минимализъм“ не е книга, която открива магическата формула на щастието. Това е книга, която на първо място ни подтиква към действие и желание да разпознаем проблемите си, а след това и да се преборим с тях.
На какво може да се дължи привързаността ни към вещите? Защо е толкова трудно да изхвърлим миналото – що се отнася и до притежания, и до вече неработещи взаимоотношения? Какви са ползите от минимализма за психичното ни здраве?
Давайки полезни указания за първи стъпки в мисията „Минимализъм“, Ралица Генчева доказва, че този начин на живот може да ни спести както пари, така и време, което да използваме за своите любими хора и хобита.
Защото ненужните неща около нас пречат на мозъка ни да се съсредоточи върху важните. На сърцето – също. А щастието обича свободата.
Из „Минимализъм. Освободи място за щастие“ от Ралица Генчева
КАКВО Е МИНИМАЛИЗЪМ
Вече разбрахте коя съм аз и с какво съм се преборила. Остава да ви отговоря на въпроса „КАК “! Как изминах пътя от пълното изтощение до щастието?
Открих начин да подредя своя живот така, че да се чувствам щастлива и спокойна. Затова искам да ви разкажа за един от проверените начини, който може да ви помогне да подредите своя живот така, че да сте щастливи и да избегнете подобно състояние на прегаряне.
Моята тайна е ми-ни-ма-ли-зъм.
Течението „минимализъм“ възниква в началото на 20. век. За пръв път думата е използвана в политически контекст във връзка с руските меншевики. Употребата в музиката и изкуството започва през 60-те години. Накратко минимализмът е:
1) течение в изкуството, в което се използват семпли геометрични форми;
2) стил в музиката, базиран на еднородни елементи без допълнителни разработки;
3) като цяло стил, който се прилага с цел да се използват най-семплите и най-малкото на брой елементи, за да се създаде максимален ефект.
С други думи, ще ви покажа как да бъдете максимално щастливи с по-малко (но най-значимите за вас) неща.
Минимализмът като начин на живот не се измерва в броя на притежаваните вещи. Той се изразява в това да притежавате всичко, което ви е достатъчно за щастлив живот, и да се освободите от всичко, което ви разсейва от важните неща.
Самата аз, когато чуя думата „минимализъм“, си представям пространство и свобода. Стаите стават по-големи, времето се разширява, всичко изведнъж става по-значимо. Моето разбиране за минимализъм носи различно значение от това, което сте свикнали да чувате:
Смисъл. Време. Пространство. Нищо излишно. Важните неща. Без пречки по пътя. Без облаци, които да скриват целта. Вдъхновение, креативност, спокойствие, радост, нови идеи, нови места, нови мечти.
Ще се изненадате колко много ще се промени животът ви чрез минимализма.
Когато прогледнеш
Докато писах тази книга, имах един от онези сюрреалистични моменти – отивах към кварталния ни магазин и забелязах планината. Пардон, видях я. Видях колко невероятно красива е с есенните си цветове, залязващото слънце зад билото и облаците, обрамчили полите на Витоша. Тази гледка е пред очите ми всеки ден. Докато бягам сутрин, когато се прибера вечер и всеки път, когато изляза или погледна през прозореца. Но доскоро се усещах сляпа за нея.
Понякога дори обвинявах себе си защо не я оценявам повече. Знаех (спомнях си), че имам тази способност да съзерцавам и да празнувам света, но я бях изгубила. Бях се затрупала, дори задръстила, с обиди, гняв, болка, вина през последните месеци вследствие на травмиращи събития в живота ми. Това се случи, след като бях разчистила дома си, но не си бях позволила да разчистя и в себе си.
Познато ли ви е това усещане? Светът е същият, но не усещаме красотата му със сърцето си, не се откриваме пред хората, храната не ни е толкова вкусна, сетивата ни сякаш са закърнели. Душата – също. Няколко дни преди този момент бях говорила с една приятелка, която ми каза, че е осъзнала как няма заобиколни пътища около болката – единственият начин е да минеш право през нея. Естествено, аз го знаех. Та кой не го знае? И в същото време разказвах на всеки как напоследък се чувствам тъжна, натежала от толкова потиснати емоции. Лутах се – хем исках да ги изпитам, хем бягах, защото дори непълноценният живот ми беше по-комфортен. И както всичко в земния ни живот, който е воден от нашата свободна воля, освобождаващият момент дойде, когато взех решение.
Няколко дни преди да видя колко е красива всъщност планината, си изплаках очите, мислейки си за всички хора, от които се чувствах несправедливо нападната; за това, че по пътя отново съм поизгубила себе си; за това, че напоследък нямам мечти; за това как мисля само за другите и какво са ми причинили; за това как не искам да бъда жертва. Дори си позволих да мисля негативно за някои хора – как бих им върнала болката, а не как да им изпращам любов. Преди това би било немислимо, защото за мен не беше правилно да мисля и усещам подобно нещо, дори да знаех, че никога няма да сторя нещо лошо. Но познайте какво – само ние смятаме емоциите си за правилни или неправилни. Те винаги са валидни, а ние винаги ще имаме право на тях, ще имаме право да бъдем хора, а не богове. Преди бих изпитала тонове вина. Този път реших да не се осъждам. Да приема и да излея всички емоции. Без да ги класифицирам, без да се обвинявам. Да спра да ги контролирам, защото правех именно това – мислех, че трябва да контролирам чувствата си.
Смятах, че силният контролира. Слабият следва. Но добавете едно „себе си“ след тези изрази. Звучат ли ви добре? „Силният контролира себе си“, „Слабият следва себе си“. Хубаво е да сме силни, но нека внимаваме в контекста.
Също като травмите, емоциите имат своя ефект и той е най-осезаем, когато са потиснати. Реших, че цял живот съм контролирала действията си – правила съм това, което смятам за правилно, и съм избягвала неетичните според моите ценности дейности. Не нападнах словесно нито един човек, който е направил същото с мен, не отмъстих на никого. Бях напълно сигурна, че колкото и такива мисли да минават през главата ми, колкото и гняв да чувствам, няма да пристъпя към действие. Защото се познавам и си имам доверие. Като осъзнати хора ние имаме отговорност за действията си, но имаме отговорност и към емоциите си. И тя е като при всичко друго, заложено в минимализма. Трябва да ги пуснем, ако искаме да бъдем свободни. Няма лесен път, но има пряк път. И той е да минеш през бурята.
Освен да си позволя да плача и да се ядосвам колкото си поискам, писах много през тези пречистващи дни, пях с пълно гърло в колата, излязох с приятелки и танцувах цяла нощ. А после си направих най-вкусната крем супа на света. Разговарях с приятелите си и се наслаждавах на всяка дума, която си разменяхме. Оцених с цялото си сърце колко голямо значение има семейството ми за мен. Видях най-красивата гледка. Имах вълшебна вечер. Всичко си беше същото, но аз бях свободна.
Хората понякога изпускаме нещо елементарно и ключово – че за да сме свободни, трябва да се освободим. Не можем да постигнем състоянието без действието. Има и друг вариант – никога да не се поробваме, или по-скоро да не позволим да бъдем поробени. От бързите обороти, от виртуалната нереална реалност (какъв оксиморон), от рекламите, от трупането на вещи и емоции, от мнението на другите. Но нека бъдем честни – това е почти невъзможно, освен ако не си изолиран от хората, което не сме създадени да бъдем; освен ако не отречем технологиите, които могат да ни помогнат по хиляди начини; освен ако не медитираме или спортуваме постоянно; освен ако не сме безчувствени или пък най-големите непукисти. Единици са тези, които умеят да останат свободни и да не бъдат поробени. Затова залагам на втория начин – да не се осъждам от натрупаното (в моя случай неизразени и потискани с години емоции), а да знам, че във всеки един момент мога да го пусна.
iskrata.bg 
