(откъс) Новият роман на сензацията Фредрик Бакман – „Моите приятели“ – излиза на български само дни след световната си премиера

Новата книга от автора на феномена „Човек на име Уве“ излиза на български само дни след световната си премиера.

Всяка книга от шведския майстор на прозата Фредрик Бакман е събитие от международна величина. След трилогията за хокейното градче „Бьорнстад“ и отличителните  „Човек на име Уве“ и „Тревожни хора“  милиони читатели затаиха дъх в очакване на следващия му шедьовър. 

И ето че едва дни след световната си премиера блестящият роман „Моите приятели“ се появява и на български език в превод на Любомир Гиздов (ИК „Сиела“). 

В тази откровена хроника животът е болезнено кратък – като слънчев лъч, отразен в морските вълни. Но и безкраен – като скъп спомен, разчупил прегръдката на самотата. Тих бунт срещу тъгата и сивотата.

Луиса е от най-готиния вид хора – с други думи, тийнейджър. Картите, които съдбата ѝ е изтеглила обаче, никак не са готини. Заклещена в оковите на живот в приемен дом, Луиса открива, че само миг красота може да ти припомни за какво съществуваш. 

Да види на живо най-любимата си картина е един от тях. 

Повечето хора не ги забелязват. Трите малки фигури, седящи в края на дълъг кей в ъгъла на най-скъпата картина на световноизвестния художник К. Юат. Обикновеният човек вижда просто море. Но Луиса е убедена, че ако се вгледа, може да види назъбеното крехко сърце на художника. Защото никой не би могъл да нарисува приятелството и любовта по толкова съкровен начин, ако не е бил напълно разбит на парченца отвътре. 

Двадесет и пет години по-рано, в далечен крайморски град, група тийнейджъри намират убежище от суровия живот вкъщи, като прекарват лятото в безкрайното море на детството. В компанията си те откриват закрила от самотата, причина да стават от леглото, да обичат и да мечтаят. 

И понеже изкуството е форма на магия, Луиса ще трябва да тръгне по стъпките на картината. И да разкрие историята на едно лято, което започва и завършва със смърт. Но по средата? По средата то събира цялата любов, на която е способно едно сърце.

С присъщите си неподправен хумор и безкрайна обич към всичко човешко, Фредрик Бакман създава вълнуваща ода за чудотворната сила на приятелството, в която се процеждат безмилостните нотки на тъгата, но и бурните акорди на смелостта да обичаш някого повече от теб самия. 

Деликатна и поетична, но помитаща с емоционалния си заряд и сила, „Моите приятели“  е книга, която шепти с неизбърсаните сълзи на младостта. Сред страниците ѝ читателите ще се смеят и плачат с размах, който само виртуоз като Бакман може да дирижира. 

„Моите приятели“ се усеща като прегръдка на близък човек, след която имаш усещането, че можеш да застанеш срещу всички бури на живота.

Из „Моите приятели“ на Фредрик Бакман

Трета глава 

Луиса я изхвърлят. В действителност такова нещо не се случва много често, защото повечето хора, които ги „изхвърлят“, всъщност ги извеждат, или поне ги завличат навън. Но Луиса не е като другите, затова напуска църквата по въздух.

Точно преди въпросното изхвърляне тя надрасква охранител, което не означава, че надрасква охранител на стената, а че надрасква самия охранител. За жалост, разбира се, охранителят не изглежда да е от хората, които биха оценили подобен символизъм. Той се втурва към нея, разгневен като глиган, на когото са поставили свещичка от люта чушка, и я сграбчва толкова здраво, че Луиса изпищява. Малко след това той също изпищява.

Защото Луиса наистина, наистина не обича да я докосват възрастни, така че се паникьосва и именно в този момент надрасква охранителя. В нейна защита – това е самозащита, защото единственото, което държи в ръце, е химикалката, с която нарисува рибата, така че сега наръгва предмишницата на охранителя с нея. Той надава впечатляващ писък, смесица между петгодишно, което е паднало от люлката, и оперна певица, която е намерила змия в колата си. Изобщо не оценява иронията, че химикалката е червена, а ръката му е покрита с ония готини татуирани думи, по които охранителите си падат, и сега изглежда, все едно някой ядосан учител е открил, че една от думите е написана грешно. Охранителят, сто и трийсет килограма без нито грам чувство за хумор, отново опитва да сграбчи Луиса, затова тя скача встрани и грабва първото нещо, което напипва в раницата си: флакон спрей. Така се случва, че спреят е бял, а охранителят е облечен в черно, и щом Луиса напръсква права черта по протежение на цялото му тяло, той заприличва на много ядосана магистрала.

Най-накрая юмруците му се свиват около ръцете ѝ и я вдигат във въздуха заедно с раницата. Движението е толкова рязко и брутално, че тя има чувството, че ключиците ѝ се пречупват като клечки, но не това я стряска. Ужасява я фактът, че мъжът се обръща към друг охранител и изкрещява:

– ОБАДИ СЕ В ПОЛИЦИЯТА.

Полицията плаши Луиса повече от насилието, така че, щом охранителят я понася към изхода, тя прави това, което всеки разумен човек би направил в нейното положение: ухапва го по ухото. В този момент вече се намират почти до вратата, а охранителят надава рев – сто и трийсет килограмов ревльо – и захвърля Луиса и раницата ѝ далеч от себе си с такава сила, че тя действително прелита над тротоара, все едно сградата е изплюла семка от диня. 

Последното, което Луиса чува, е как старата жена вътре се вайка:

– Видяхте ли? Опита да съсипе картината! Казах го веднага щом видях раницата: тя е от онези активисти! Те искат само да рушат! Като малки, гадни хлебарки!

Последното, което Луиса изкрещява в отговор, е:

– Това не е картина с МОРЕТО, тъпа...

Подготвила е поредица от много солидни обиди за края на изречението, но за беда, се приземява на паважа и остава без въздух. Боли, но тя няма време да усети колко, защото охранителят вече е тръгнал след нея, сто и трийсет килограма минус половин ухо.

– Обади се в полицията! – извиква той повторно на другия охранител, така че Луиса грабва раницата си от земята и хуква.

Охранителят хуква след нея, но разбира се, няма шанс. Той е голям мъж, а те нямат представа как се тича. Не са се научили, защото на планетата няма достатъчно неща, от които да се страхуват.

Луиса изтичва до следващата пресечка и завива надясно зад ъгъла, мислейки си за морето. Винаги го прави, когато се страхува, което означава, че мисли за морето почти през цялото време. Това може би изглежда странно за човек на седемнайсет, който не може да плува и дори не е стъпвал извън града, защото този град сякаш е по-близо до космоса, отколкото до морето. Тя даже не го е виждала. Но знае наизуст всеки квадратен сантиметър синьо от картината. Това е щастливото ѝ място.

Картичката е в раницата ѝ, но Луиса вече не се нуждае от нея, защото никога няма да забрави какво е чувството да види картината на живо. Защото, макар всички глупави възрастни да си мислят, че картината изобразява вода, всъщност тя изобразява рибарски кей. Той се протяга от ъгъла, като изплезен бетонен език под небето, а в края му седят трима тийнейджъри. Толкова са малки, че възрастните почти никога не ги забелязват. Художникът е нарекъл картината „Тази с морето“ и затова всички това гледат. Момчетата в средата се крият пред очите им. Кой може да рисува така? Кой е способен да изкара въздуха на онези, които виждат, че на стената са окачени единствено три хлапета? Кой може да те накара да усетиш мириса на солена вода и да заплачеш за нечие чуждо детство?

Луиса никога не е срещала тези момчета, но те са нейните хора, единствените на този свят, които са ѝ останали. На картината са четиринайсетгодишни, може би почти петнайсет, вече не са деца, но още не са и пораснали. Нарисувани са така, сякаш художникът ги е виждал толкова ясно и си ги е представял толкова красиво, че се е научил да шепне с цвят. Нарисувани са от човек, който трябва да е бил напълно разбит на парченца отвътре, защото иначе не би могъл да държи четката толкова внимателно, не би могъл да нарисува приятелството по този начин, ако като дете не е бил съвършено самотен. Идеален летен ден е, тийнейджърите седят съвсем близо един до друг и ако човек се вгледа, може да ги види как се движат. Тресат се от смях, все едно някой от тях току-що е изпуснал много, много добра пръдня.

Невежите, безполезни богаташи в старата църква не разбират нищо от това, защото не ги боли достатъчно. Обикалят си доволни и щастливи, удовлетворени от начина, по който работи светът, и си мислят, че гледат картина с море. Но всеки идиот може да нарисува морето, дори щастлив идиот би могъл да го направи! Картината изобразява смях и човек може да разбере това само ако душата му цялата е надупчена, защото тогава смехът си е малко съкровище. Възрастните никога няма да го проумеят, защото те не се смеят на пръдни, а как, по дяволите, да се довериш на оценката на такива хора, когато става дума за нещо толкова важно, колкото изкуството? Те никога не са обичали нещо дотолкова, че да си струва да ги набие охраната само за да го видят поне веднъж в живота си.