От Вилнюс до Истанбул: В центъра на дипломатическата буря
Дипломатическите ветрове над Европа отново се засилват. Срещата на върха на Б9 и скандинавските страни във Вилнюс привлече вниманието не само заради присъствието на новоизбрания румънски президент Никушор Дан, но и заради очакванията към предстоящите мирни преговори в Истанбул. Дан не само потвърди непоколебимата подкрепа на Румъния към Украйна, но и ясно подчерта, че "справедлив мир може да бъде постигнат единствено чрез демонстрация на сила".
Това изявление, направено в навечерието на нови дипломатически усилия, показва реализма, който доминира в съвременните европейски външни политики. Срещата във Вилнюс бе символично и стратегически важна: тя подчерта трансатлантическото единство и нуждата от засилено възпиране срещу Русия. Присъствието на украинския президент Володимир Зеленски и турския външен министър Хакан Фидан само затвърдиха усещането, че регионалната архитектура на сигурността е в критичен етап на преосмисляне.
Турция между конфликта и мира
Президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган предложи нещо, което звучи като откъс от дипломатически роман: среща на лидерите на Русия, Украйна и САЩ в Истанбул, който той иска да превърне в "център на мира". Подобна амбиция не е нова за Ердоган, чиято политика често балансира между геополитическа прагматичност и стратегически популизъм. Все пак резултатите са налице: над 1000 военнопленници вече бяха разменени след срещите в Истанбул, а предложението за среща на високо ниво, колкото и неясно да е засега, подсказва, че Турция ще остане ключов посредник в конфликта.
Руският меморандум: Условия или ултиматум?
В сянката на дипломатическите инициативи обаче остава съдържанието на руския меморандум за прекратяване на огъня — документ, който според много анализатори е по-скоро политически ултиматум, отколкото база за честни преговори. Макар Москва да го представя като конструктивна рамка, предложенията ѝ съдържат дълбоко неприемливи изисквания за Киев и противоречат на основни принципи на международното право и националния суверенитет на Украйна.
Сред т.нар. „основни параметри на окончателното уреждане“ Русия настоява за международно признаване на незаконно анексираните територии — Крим, Донбас, Херсон и Запорожие — като част от Руската федерация. Това условие директно изключва възможността Украйна да запази своята териториална цялост, която е основополагаща за всякакви мирни преговори от украинска и западна гледна точка.
Меморандумът изисква още Украйна да приеме постоянен неутралитет, забрана на всяко чуждо военно присъствие на нейна територия и законодателна забрана на „възхваляване на нацизма“ — термин, който Кремъл често използва политически за делегитимиране на украинската идентичност и историческа памет. Предложението включва и рестрикции върху украинската православна църква, както и върху официалния езиков статус, които са дълбоко чувствителни за украинското общество.
Условията за самото прекратяване на огъня допълнително изострят противопоставянето. Първият вариант изисква пълно изтегляне на украинските сили от четирите анексирани области — нещо, което би означавало фактическо отстъпление и капитулация. Вторият вариант, обвързан с дълъг списък от рестрикции и едностранни отстъпки от страна на Киев, включва спиране на западната военна помощ, прекратяване на мобилизацията и разпускане на националистически формации — мерки, които напълно лишават Украйна от възможност за самозащита.
Предложението Русия да върне 6000 тела на загинали украински войници като прелюдия към мирен договор е не само емоционално натоварено, но и цинично използвано като лост за политически натиск. Също така Москва настоява Съветът за сигурност на ООН да утвърди бъдещия мирен договор — иронична стъпка, предвид че самата Русия е постоянен член с право на вето.
В този контекст за Украйна – както и за повечето ѝ съюзници – руският меморандум не може да се разглежда като легитимна платформа за преговори. Той по-скоро илюстрира стратегия на налагане чрез изтощение и пропаганда, а не искрено усилие за постигане на мир. Дори самото му съдържание, изнесено първо чрез руски държавни медии, а не по дипломатически път, подчертава едностранността и липсата на прозрачност в подхода на Москва.
Декларации и действителност: накъде върви войната?
Ситуацията остава в патова точка. Думите на Никушор Дан – за мир чрез сила – може би най-добре описват дилемата пред Европа. Докато се дискутират условия и предложения, на терен продължават атаки, включително скорошната масирана украинска дронова атака над руски бази. Това ясно показва, че военната динамика остава определяща, независимо от дипломатическите жестове.
Но е възможно паралелното движение на сила и дипломация да е единствената реална стратегия. И ако Истанбул наистина се превърне в "център на мира", то ще е благодарение не само на политическа воля, но и на способността на всички страни да направят крачка назад в името на нещо по-голямо от самите тях: оцеляването на мира в Европа.
Заглавно изображение: колаж на iskrata.bg/архив, Kremlin.ru - CC/архив, Прес-служба 56-ї окремої мотопіхотної бригади, CC
iskrata.bg 
