Млада жена изчезва в нов завладяващ трилър от сензацията Лиза Джуъл

След „И нея вече я нямаше“ ТикТок сензацията Лиза Джуъл се завръща с „Нощта, в която тя изчезна“. 

След като миналата година разкри как изведнъж „И нея вече я нямаше“ и си спечели признание за „Най-добра книга“ в наградите на TikTok за друг свой роман – None of This is True, Лиза Джуъл се завръща на българския пазар с още един главозамайващ трилър.

Верига от неподозирани събития се задейства като зловещ механизъм в романа „Нощта, в която тя изчезна“, който през 2021 г. се сдоби с номинация на читателите в Goodreads за любим трилър.

Талула и Зак са млади родители на малко момченце. След една луда вечер, обилно напоена с алкохол и наркотици, в богато старинно имение в гората двамата сякаш се изпаряват.

Година по-късно в същия град се настанява Софи, писателка на детективски романи, която неволно се оказва замесена в случая. В двора на местното частно училище тя неочаквано попада на улика – от ограда, недалеч от мястото, където младата двойка е била видяна за последно, виси картонена табела с надпис „Копай тук“.

Какво общо има това с изчезването на младежите и защо Софи сякаш го е виждала и преди? Възможно ли е Талула все още да е жива? Какво наистина се случи в „Нощта, в която тя изчезна“?

В стила на Фрида Макфадън и Алекс Дал, Лиза Джуъл майсторски увлича читателя още от първите страници на книгата, в която след всяка глава изплуват нови и нови въпроси и не го напускат до самия му смразяващ кръвта край.

Мрачен, динамичен и преобръщащ очакванията, „Нощта, в която тя изчезна“ е разтърсващо напомняне за тежестта на дълбоко заровените тайни и измамните лица на злото.

Из „Нощта, в която тя изчезна“ от Лиза Джуъл 

2

Август 2018 

– Господин Грей! Заповядайте!

Софи вижда един посивял мъж да крачи уверено към тях по облицования с дървена ламперия коридор. Ръката му вече е протегната напред, въпреки че има още три метра до тях.

Стига първо до Шон и стиска приятелски ръката му в свои­те, все едно е малко дете с премръзнали ръце, които имат нуж­да от стопляне.

След това се обръща към Софи.

– Госпожо Грей! Приятно ми е най-накрая да се запознаем!

– Всъщност съм госпожица Бек, съжалявам – отвръща тя.

– А, да, разбира се. Какъв съм глупак. Знаех го. Госпожице Бек. Питър Дуди. Председател на училищното настоятелство.

Питър Дуди засиява насреща ѝ. Зъбите му са необичайно бели за човек в началото на шейсетте.

– Чух, че сте писателка?

Софи кима.

– Какви книги пишете?

– Детективски романи.

– Детективски романи! Я виж ти! Сигурен съм, че ще наме­рите голямо вдъхновение в Мейпъл Хаус. Тук няма нито един скучен ден. Нужно е само да промените имената! – Питър Дуди се засмива гръмогласно на шегата си. – Къде сте паркирали? – 16

Въпросът му е към Шон и когато го задава, сочи към алеята зад огромната врата.

– О, ето там, до вашата. Надявам се да няма проблем?

– Чудесно, чудесно. – Той наднича над рамото на Шон. – А малките?

– С майка си са. В Лондон.

– А, да, разбира се.

Софи и Шон тръгват след Питър Дуди, като дърпат куфари на колелца по един от трите дълги коридора, които се разкло­няват от фоайето. Минават през двойна врата и продължават в стъклен тунел, който е топла връзка към стара вила от модерен комплекс, след което излизат през врата в края му и продължа­ват по вита пътека към малка викторианска къща, зад която има гора. Тя е сгушена в пръстен от розови храсти с цветове на късно лято.

Питър Дуди изважда връзка с ключове от джоба си и отка­ча два от нея. Софи е виждала къщата и преди, но тогава беше дом на предишния директор и бе обзаведена с неговите мебе­ли, кучета и снимки. Председателят на училищното настоятел­ство отключва вратата и тръгва по коридора. Гумените боту­ши, шушляковите шуби и кучешките каишки на закачалките ги няма. Усеща се миризмата на бензин и пушек, както и студен полъх измежду дъските на пода, което придава на вилата стран­на зимна атмосфера в този горещ ден от дългото знойно лято.

Мейпъл Хаус се намира в живописното селце Ъпфилд Комън в Съри Хилс. Някога, допреди двайсет години, е била господарската къща на селото, докато не бива закупена от ком­пания на име „Магента“, притежаваща училища и колежи по целия свят, и превърната в частно училище интернат за уче­ници от шестнайсет до деветнайсет години, провалили се на първите си матури. Да, с други думи, училище на провалилите се. И гаджето на Софи, Шон, е новият му директор.

– Ето. – Питър Дуди пъха ключовете в ръката на Шон. – Ця­лата е ваша. Кога ще пристигне останалата част от багажа ви?

– В три часа – отговаря Шон.

Председателят на училищното настоятелство поглежда своя часовник „Апъл“.

– Е, изглежда, разполагате с достатъчно време за обяд в ресторанта. Аз черпя!

– О. – Шон хвърля поглед на Софи. – Всъщност ние си носим обяд. – Той посочва платнената чанта на пода в краката си. – Но ви благодаря за предложението.

Питър не се засяга от отказа.

– Е, в такъв случай ще ви е полезно да знаете, че местният бар е невероятен. „Лебедът и патиците“. Намира се от другата страна на пасището. Предлага средиземноморска храна, изис­кани мезета, ордьоври. Яхнията с калмари е божествена. Имат чудесна винарна. Управителят ще ви направи отстъпка, когато разбере кой сте.

Питър отново поглежда часовника си.

– Е, добре. Ще ви оставя да се настаните. Всички кодове са тук. Този ще ви е нужен, за да пуснете камиона с багажа ви, а този е за предната врата. Картата ви отваря всички вътрешни врати. – Той подава и на двама им карти на връзки. – Утре су­тринта ще се върна за първия ни работен ден. За ваша инфор­мация, възможно е да видите странно облечени хора наоколо; цяла седмица се провежда някакъв курс в духа на Клуб „Весе­лие“. Днес е последният ден и утре ще си заминат. Икономка­та, Кериан Мълиган... мисля, че се запознахте с нея миналата седмица?

Шон кима.

– Тя се грижи за тази група, така че няма нужда да се тре­вожите за нея. И това май е всичко. Освен, о... – Питър Дуди отива до хладилника и го отваря. – Тук има нещо малко от „Ма­гента“ за вас. – Вътре се мъдри една-единствена бутилка евти­но шампанско. Мъжът затваря хладилника, пъха ръце в джобо­вете на синия си панталон и извежда новодомците навън, за да се ръкува с тях.

Питър Дуди си тръгва и Софи и Шон остават сами в новия си дом за първи път. Те се споглеждат, хвърлят погледи наоко­ло, пак се споглеждат. Софи се навежда над платнената чанта и изважда двете чаши за вино, които прибра тази сутрин, преди да напуснат къщата на Шон в Люишъм. Опаковани са в хартия, която маха, и ги оставя на плота. Отваря хладилника и вади шампанското.

След това хваща протегнатата ръка на Шон и заедно отиват в градината. Тя е със западно изложение и потънала в сянка по това време на деня, но е достатъчно топло, за да е човек по къс ръкав.

Шон отваря шампанското и налива в чашите, а Софи се оглежда наоколо – погледът ѝ се спира на дървената порта между розовите храсти, които играят ролята на ограда на за­дния двор, – тя води до кадифено зелена гора, осеяна с ливади тук и там, огрявани от слънцето, чиито лъчи си проправят път през короните на дърветата. В клоните им пеят птички. Шам­панското се пени в чашите. Софи чува въздуха в дробовете си и кръвта във вените на слепоочията си.

Шон я гледа.

– Благодаря ти – казва ѝ той. – Много ти благодаря.

– За какво?!

– Знаеш за какво. – Взема ръцете ѝ в своите. – Направи голяма саможертва, за да си тук сега с мен. Не те заслужавам. Наистина.

– Заслужаваш ме. Аз съм „заместницата“, нали помниш?

Двамата се усмихват иронично един на друг. Това е едно от многото неприятни неща, които бившата съпруга на Шон, Пипа, изрече по адрес на Софи, когато разбра за нея. Други от тях бяха „Изглежда много по-стара от трийсет и четири“ и „За­дникът ѝ е странно плосък“.

– Е, каквато и да си, ти си най-добрата. И те обичам. – Той целува силно пръстите ѝ и пуска ръцете ѝ, за да може да вдигне чашата си.

– Красиво е, нали? – пита отнесено Софи, като се взира през задната порта към гората. – Накъде ли води пътеката?

– Нямам представа – отговаря Шон. – Защо не отидеш да се разходиш след обяда?

– Да, може би ще го направя. 

* * * 

Шон и Софи са заедно едва от шест месеца. Запознаха се, когато Софи изнесе лекция на тема „Писане и издаване“ на група от учениците по английски език на Шон. Той я заведе на обяд в знак на благодарност и в началото тя беше доста нерв­на, сякаш бе направила нещо нередно; според нейните вродени разбирания излизането с по-възрастен учител по подразбиране беше нередно и тя не можеше да се отърси от това чувство. Но после забеляза, че очите му са много, много кафяви, почти черни, че раменете му са широки, че смехът му е прекрасен и сърдечен, че е сладкодумен, че няма брачна халка и че флир­тува с нея, а на следващия ден получи имейл от него, в който ѝ благодареше за посещението и я питаше дали желае да опита новия корейски ресторант, за който говориха по време на обяда от предишния ден, може би в петък вечерта, и тя си помисли, че никога не е ходила на среща с мъж, минал четирисетте години, който носи вратовръзка на работа... като цяло, не беше ходила на среща с мъж от цели пет години и наистина ѝ се искаше да опита новия корейски ресторант, така че защо не?

На първата им среща Шон ѝ сподели, че в края на срока на­пуска голямото средно училище в Люишъм, където преподава­ше на завършващите, за да стане директор на частно училище в Съри Хилс. Решението му не беше породено от желание да се прехвърли в частния сектор и да работи в кабинет с дървена ламперия, а защото бившата му съпруга, Пипа, местеше близ­наците им от чудесното основно училище, в което учеха от три години, в скъпо частно заведение и очакваше той да плаща по­ловината сума за образованието им.

В началото Софи не осъзнаваше какви ще са последиците от това. Месец март се изтърколи, дойде април, а след него последваха май и юни, с Шон се сближаваха все повече и ста­ваха все по-важни един за друг, тя се запозна с близнаците му, на които четеше приказки за лека нощ и решеше косите им, и после дойде лятната ваканция и двамата с Шон започнаха да прекарват все повече време заедно, и тогава една вечер, докато пиеха коктейли на една тераса на покрив с изглед към Темза, той ѝ каза:

– Ела с мен. Ела с мен в Мейпъл Хаус.

Вътрешният глас на Софи отговори „не“. Не не не не не. Тя беше лондончанка. Независима при това. Имаше своя кариера. Социален живот. Семейството ѝ живееше в Лондон. Месец юли отстъпи мястото си на август, а с това наближи и заминаването на Шон, което я извади от релсите на всекидневието и я накара да премисли решението си. Може би, каза си, ще е приятно да живее в провинцията. Бягството от градския шум щеше да ѝ даде възможност да се съсредоточи повече върху работата си. Навярно щеше да ѝ хареса да е партньорката на директора, да е първата дама на такова изискано учебно заведение. Придру­жи Шон при посещението му в училището, почувства топлата твърдост на теракотените подове под краката си и помириса приятния аромат на диви рози, прясно окосена трева и напе­чен от слънцето жасмин. Заплю си едно местенце под прозорец в коридора, което щеше чудесно да побере бюрото ѝ и да ѝ предложи чудесна гледка към училищния двор. На трийсет и четири съм, каза си Софи. Скоро ще стана на трийсет и пет. Прекалено дълго време бях сама. Може би трябва да взема това абсурдно решение.

И така реши да каже „да“.

Двамата с Шон се възползваха пълноценно от всяка мину­та от последните няколко седмици в Лондон. Посетиха всяка красива тераса в Южен Лондон, опитаха всички непопулярни чужди кухни, гледаха филми на многоетажни паркинги, раз­хождаха се по панаири и пазари, правеха си пикници в парка на фона на гадна музика, сирени и дизелови двигатели. Прекараха десет дни в прохладна ваканционна вила в Майорка с балкон към яхтклуба. Няколко уикенда бяха с децата на Шон – водеха ги в Саут Банк, за да бягат през фонтаните, на обеди на открито в „Жираф“ и „Уахака“, в галерия „Тейт Модърн“ и на площад­ките в Кенсингтън Гардънс.

След това Софи остави двустайния си апартамент в Ню Крос на приятелка, прекрати картата си за фитнеса, отписа се от писателската работилница през вторниците, опакова някол­ко кашона и дойде с Шон тук, в средата на нищото.

И сега, докато слънчевите лъчи си проправят път през ко­роните на високите дървета и хвърлят сенки върху тъмния плат на роклята ѝ и върху земята под краката ѝ, Софи се изпълва с радост и с чувството, че това прагматично решение може да е един вид магическа съдбоносна развръзка, че им е писано да са тук, че това ще е добре за нея, че ще е добре за двама им.

Шон отнася чиниите от обяда в кухнята. Софи го чува да пуска чешмата и да ги оставя в мивката.

– Отивам на разходка – провиква се тя през отворения про­зорец. После се обръща да сложи резето на портата и погледът ѝ е привлечен от нещо, забито на дървената ограда.

Прилича на парче картон от кутия.

На него с маркер е нарисувана стрелка, сочеща надолу, и текст „Копай тук“.

Софи гледа тази импровизирана табела с любопитство. Може би, мисли си тя, е следа към съкровище, останка от ня­каква парти игра или упражнение от тиймбилдинга на Клуб „Веселие“, който приключва днес. Или пък е капсула на вре­мето.

В този миг ѝ хрумва нова мисъл. Изпитва разтърсващо де­жавю. Сигурна е, че е виждала абсолютно същото и преди – кар­тонена табела, забита за ограда. Думите „Копай тук“, написани с черен маркер. И сочеща надолу стрелка. Виждала го е и друг път.

Ала не може да се сети къде, дори от това да зависи жи­вотът ѝ.