Новият разтърсващ трилър от авторката на „Камък, ножица, хартия“ Алис Фини се впуска в търсене на истината.
След като разтърси читателите с напрегнатия си психологически трилър „Камък, ножица, хартия“, „кралицата на сюжетните обрати“ Алис Фини се завръща на българския пазар с романа „Понякога лъжа“, който съвсем скоро ще се появи и като лимитиран сериал, продуциран от Елън Дедженеръс и с участието на Сара Мишел Гелар.
Преведен на повече от двадесет езика, „Понякога лъжа“ е дебютният роман на британската авторка, превърнал се в международна сензация и светкавичен бестселър на „Ню Йорк Таймс“. Алис Фини изгражда дързък и провокативен разказ, който се движи на ръба между истината и лъжата, а главозамайващият му финал ще изненада и най-големите почитатели на жанра.
Има три неща, които трябва да знаем за Амбър Рейнолдс. Първо: тя е в кома и не помни какво се е случило с нея, но знае, че не е било случайност. Второ: съпругът ѝ вече не я обича и тя подозира, че той има нещо общо със случилото се. И трето: Амбър понякога лъже.
Ужасена и затворена в собственото си тяло, Амбър се опитва да сглоби спомените си от последната седмица. Тя не може да помръдне или да отвори очите си, но чува всички разговори около нея – нещо, което близките ѝ не подозират.
Когато в уравнението заедно с подозрителния ѝ съпруг влизат сестра ѝ, която крие опасна тайна, и бившето ѝ гадже, което изглежда все още не може да я преживее, Амбър осъзнава, че някой от тях лъже – и че животът ѝ е в голяма опасност.
Смело увличайки читателите в напрегната въртележка от спомени, „Понякога лъжа“ прескача между парализираното настояще на Амбър, седмиците преди инцидента и поредица от детски дневници, написани преди повече от двадесет години. И задава въпроса: превръща ли се лъжата в истина, ако действително вярваш в нея?
Алис Фини изгражда своите сложни и интригуващи персонажи с дълбок психологизъм и никога не оставя читателите да им се доверят напълно.
„Понякога лъжа“ е пристрастяващ и на моменти мрачен и клаустрофобичен трилър, който запраща в най-тъмните кътчета на човешкото сърце. И точно когато си мислите, че сте разгадали поредната лъжа – зад нея се крие следващата.
Из „Понякога лъжа“ от Алис Фини
Сега
26 декември 2016
Опитвам се да си представя къде се намирам. Не съм в болнично отделение – прекалено тихо е за това. Не съм и в моргата – усещам, че дишам, изпитвам лека болка в гърдите всеки път, щом дробовете ми се издуват от кислорода и от усилието. Чувам единствено приглушения звук на машина, която пиука безстрастно близо до мен. Единствената ми компания е една невидима вселена и това ми се струва странно утешително. Започвам да броя пиуканията, да ги трупам в главата си. Страх ме е, че ще спрат, и не съм сигурна какво може да означава това.
Стигам до извода, че се намирам в отделна стая. Представям си се затворена в моята клинична килия, виждам как времето бавно капе по четирите стени и натрупва локвички мръсна утайка, които бавно ще се надигнат и ще ме удавят. Докато дойде този момент, съществувам в едно пространство без край, в което илюзиите са пряко свързани с действителността. В момента правя само и единствено това: съществувам и чакам, но не знам какво. Върната съм към фабричните си настройки като човешко същество вместо като човешко дело. Отвъд невидимите стени животът продължава, но аз лежа неподвижна, мълчалива и хваната в капан.
Физическата болка е истинска и настоява да я усетя. Питам се колко ли тежко съм пострадала. Нещо стяга черепа ми като менгеме и започва да пулсира в ритъм със сърцето ми. Започвам да изследвам тялото си от горе надолу в напразен опит да си поставя диагноза, която да обясни всичко. Нещо държи устата ми отворена – усещам чуждо тяло, застопорено между устните ми, между зъбите ми, над езика ми и навътре в гърлото ми. Усещам тялото си странно непознато, сякаш е на някого другиго, но всичко си е там, чак до стъпалата и пръстите на краката. Усещам всичките десет и изпитвам неописуемо облекчение. И умът, и тялото ми са си на мястото. Трябва само някой да ме включи.
Питам се как ли изглеждам, дали някой е сресал косата ми или е измил лицето ми. Не съм суетна и предпочитам да ме чуват, а не да ме виждат – по възможност изобщо бих елиминирала виждането. Не съм нищо особено, не съм като нея. Всъщност съм по-скоро сянка. Мръсна малка утайка.
Страхувам се, но някакъв първичен инстинкт ми подсказва, че ще го преодолея. Ще се оправя, защото трябва. И защото винаги оцелявам.
Чувам как се отваря врата и към леглото се приближават стъпки. Зад замъгленото ми зрение се мяркат сенки на движение. Две са. Усещам мириса на евтиния им парфюм и спрей за коса. Говорят, но не мога да разбера какво казват, все още не. Засега думите им са само шум, като чуждестранен филм без субтитри. Едната сянка изважда лявата ми ръка изпод чаршафа. Изпитвам странно усещане, като дете, което се преструва, че не може да движи крайниците си. Допирът на върховете на пръстите ѝ до кожата ми ме кара да потръпна вътрешно. Не обичам да ме докосват непознати. Не обичам никой да ме докосва, дори и той. Вече не.
iskrata.bg 
